Помощ - Търсене - Потребители - Събития
Пълна версия: Древна България (Бактрия, Балхара)
GGbit.info > Дискусии > Образование и наука > База данни > Енциклопедия
N_Leila
Древна България (Бактрия, Балхара)

Гърците я произнасяли като Бактрия, но тяхното произношение винаги е доста изкривено, заради особения им език. Индийските източници я наричат Балхара, китайските - Бо ло, арабите - бургар.
Българите са се разселвали много и при всички преселения са носили държавната си организация, стопанска култура, създавали са държави. Така че, не може да се твърди, че Бактрия е "първата" българска земя.

Ето повече от нета:

Иво Андровски
Българите и световната цивилизация

http://www.aura-astro.hit.bg/s_history1.htm

Най-старата българска държава е съществувала още през II хилядолетие преди новата ера в района на Имеон - Такламакан и Тян Шан. Известна е от индийските източници като страна на болхиките. Арабите са я наричали Балхара и Бургар, согдийците Блгар, а таджиките Палгар/Фалгар. След идването на Александър Македонски по тези земи, тя е известна и с гръцкото име Бактрия. Главен град на държавата е бил Балх (районът на днешен Северен Афганистан), наричан царствения град, града на хилядата царе.
-------------------------------------------------------

Ние, Болг-Ариите
Шегор Расате

http://www.kanatangra.wallst.ru/bolg-arya.htm


Най-ранните сведения за българите срещаме в индийския епос Махабхарата и в ранните пурани, чието съставяне е отнесено към VIII-VII в.пр. Хр. Там българите са наречени БАЛХИ, или БОЛХИКИ, а древната българска държава - БАЛХАРА. Столица на БАЛХАРА е бил град БАЛХ, който и днес носи древното си име. Също като Рим, който се слави като Вечният град. Според Махабхарата БАЛХИТЕ са били прочути с ценните си "небесни" коне, заради които индийските владетели са воювали с тях.
След похода на Александър Македонски, последван от изтощителна война с Индия, управлявана от Гуптите, българите биват принудени да се изтеглят от старата си родина. Така през III-II в.пр. Хр. започват първите български преселения от Балхара към Европа. В историята на Уелс се отбелязва, че точно през този период народ на име БОЛГИ се заселва в Британия. Според записаните в тази история келтски извори БОЛГИТЕ са дошли от Партиянското царство, или от гръцките земи в Средна Азия, така нареченото "Гръко-Бактрийско" царство в Бактрия.

основната част от българския народ се задържа в земите около Имеон (Памир), на север от Бактрия. За това свидетелствува византийският историк Агатия:
"Хунският народ в старо време живееше до Азовското море към изток, на север от реката Танаис (Дон), и подобно на многото други варварски народи живееха в Азия по планината Имауа. Всички тези народи се наричаха общо скити и хуни, а според рода: кутригури, утригури, други ултидзури, а други буругунди."

Още в древността българите са били народ с висока стопанска култура. За разлика от съседните номадски племена, живяли в Средна Азия, нашите прадеди са развивали всички стопански поминъци - земеделие, животновъдство, строителство, търговия, занаятчийско производство, а в сферата на занаятите - кожухарство, тъкачество, ковачество, златарство... Освен с хубавите си коне, нашите прадеди са били известни и с ценните си сортове зърнени храни. В Древния Изток са били прочути весококачествените български стоки и произведения - 12 от тях носят името БОЛГАР.(7) За пълноценното развитие на своето стопанство българите са устройвали своите държави в онези области, където са съчетани плодородни земи, планини и търговски пътища. В земи с подобни природни природно-географски дадености са основани Балхара, Старата Велика България, Дунавска България и Бавария.
-----------------

Произход на БългАрите в светлината на археологическите данни
Явор Тодоров

http://narodopis.narod.ru/BULGARIA.htm

Антропологичният облик на населението е европеидно с много слаби монголоидни черти напомнящи памиро-ферганския расов тип, характерен за района на Бактрия, Согдиана и съседните им земи.
----------------

Заровените върхове

Поглед към постиженията на древните българи
Ст.н.с. д-р Петър ДОБРЕВ

http://www.sbubg.info/udelo/?article=371

Раните китайски хроники също споменават едно старо българско постижение. Според тях някога откъм древния град Балх, столица на източното царство Балхара, дошли в Поднебесната империя изкусни майстори-стъклари, които предали на китайците един от най-сложните древни занаяти - отливането на цветни стъкла. "Оттогава цветните стъкла поевтиняха в Поднебесната империя" - отбелязва по този повод историческата хроника на династия Тан. В същите летописи се възхваляват и необикновените коне, отглеждани в така наречения "Западен край", към който е принадлежала и някогашната Древна Бактрия /Балхара/. Китайците наричали тези коне с името Небесните коне, а изразът "кон от Балх" се среща и в старите санскритски ръкописи като нарицателно название на бързите и добре отгледани коне.
Към старите български постижения принадлежи несъмнено и особеният начин на заквасване на кисело мляко чрез късче сушено чревце от новородено агне или козле. Днес този вид закваска се употребява най-вече в планините на някогашното царство Балхара, сред дардите от Хиндукуш, което показва, че той е бил изобретен в българската прародина и заедно с българите е изминал дългия път от планината Имеон до Балканския полуостров.

Основни начала за българската най-стара повестност*
http://slovo.bg/old/rakovski/povestnost.htm
...........................................................................
http://www.astrohoroscope.info/bulgaria.htm

Страната Балхара
Сведения за тази българска държава срещаме в редица исторически извори. Първият книжовен паметник, написан на санскрит “Ведите”, по-точно в “Атхартва веда”, пише, че на север от Индия живеят народите булинги, балхики, врики, хунга и хети. В “Махабхарата” (VII – X в. пр. Хр) балхиките (болхики) болги са сред най-споменаваните имена – над седемдесет пъти. В “Латински анонимен хронограф” пише, че българите произлизат от сина на Ной-Зиези, а в арменската география “Ашхарацуиц” (VII век) българите, заедно с масагетите, са споменати като най-развитите народи в Централна Азия. От описанията, които има в тези и в други писмени източници, става ясно, че тази българска държава е обхващала планината Имеон (Памир, Хиндукуш, Тян Шан), земите на запад от нея, както и Таримската котловина, между северен Тибет и Тян Шан. На запад и югозапад са се намирали и други арийски народи, на североизток – хуните и на изток Китай. Нейната столица е бил град Балх (в днешен северен Афганистан), който е бил наричан “люлката на царете”. Българите оказват огромно културно влияние в тази част на света. През XVII в. пр. Хр. китайците заимстват от българите календара, както и различни строителни умения, познания в областта на военното изкуство. Около 1800 г. пр. Хр. ариите, идващи от Памир и Хиндукуш завладяват северна Индия. В индийските източници, държавата Балхара се е славела с бързоногите си коне и красиви бойни колесници. Отделна прослойка от българите са били духовни учители и пазители на знания (брахмани). След завладяването на северна Индия осъществяват жреческа власт и разделят обществото на три съставни части – жреци, военни, производители.

През IV в. пр. Хр. до Балхара достигат войските на Александър Велики. Въпреки че печели някои битки, на великия пълководец не се отдава да завладее трайно българската държава. В края на краищата, след като една македонска армия е изтребена до крак от българите, той е принуден да сключи мир, а десет хиляди от своите войници жени за местни девойки.

С течение на времето в Централна Азия настъпва постепенно засушаване на климата и плодородната някога Таримска котловина се превръща постепенно в пустиня. Тези климатични промени, както и натиска на засилващия се Китай, предизвикват огромни раздвижвания на човешки маси. Част от хуните се предвижват на юг и запад. Това създава напрежение в района на Балхара. Първи век след Христа, един от царете на Балхара, който бил син на Праипати Кардама предава царството на сина си Саса Бинду, а сам се преселва в Индия. Отишъл със своя народ в Мадхиядеша (дн. Мадхия Прадеш), основава град с името Пратиштам. От този преселил се бактрийски цар произлязла една нова индийска династия, която носела името Кардама. Тя управлявала до XI век, а владетелската титла била “балхара”. Друга част от българите, още през IV – III век пр. Хр. се придвижила към Европа, където в Поволжието и при Урал се срещнали с останалите някога тука арийци.

В Памир обаче, до X век се запазва княжество с име Бургар, за което ни съобщава Ибн Хаукал (X век), Ибн ал Асир – 1024 г. До същото откритие достига и академик Бартолд.


http://www.kroraina.com/casia/kamalid/
Relevant Advertise!
N_Leila
2137 г. пр. Хр. - 668 г. сл. Хр.
ПРОЛОГ
Из мъглата на вековете
Древните Българи




Българите - това е народът, който имаше всичко,
което е пожелавал; те вярваха, че светът е открит за
тях; те никога не се съмняваха в победата си; това е
народът, на който се учудваше светът.
Магнус Феликс Енодий1, 486 г.


Едва ли има на света друг народ, който така слабо да познава своята история.
Ние имаме големи учени историци, издадени са монументални исторически трудове, но академичният им научен език е недостъпен за простосмъртните,
а учебниците по история са написани толкова скучно, сякаш авторите им са имали едничката цел: да накарат българчетата, още едва проходили, да намразят историята на своя народ - и за съжаление, тази цел е вече почти постигната;
от друга страна това незнание се дължи и на многократното пренаписване на историята, нагаждайки я всеки път към интересите на властващата политическа сила, та човек не само ще се обърка, но може и да се побърка;
а може би причината е по-отчайваща: старата наша история надвишава сегашното ни жалко самочувствие като на-род, сравнението с миналото ни потиска и ние не искаме да си го спомняме...
Тъй или иначе, като изключим Древна Гърция, България е най-старата европейска държава, която не е сменила името си през вековете.
1 Магнус Феликс Енодий (473-521) - роден във Франция, близък приятел на остготския крал Теодорих, в негова чест написал „Похвално слово за крал Теодорих'1.
21



Испания е Испания от 1479, Швейцария е Швейцария от 1291 година, Швеция е Швеция от началото на XI век, Полша е Полша от края на X век, Франция е Франция от 843 година, Англия е Англия от 827, а България е България от 681 година.
Така пише в учебниците по история. Така знаех и аз.

Но преди осем години пристигна у нас един унгарски професор да търси надгробната плоча на не знам кой си техен крал, умрял някога в България; плочата я намерихме зазидана в стената на една селска черква и нямаше как да му я дадем, но за утеха го заведохме в кръчмата и там унгарският професор, може би от яд, че не му дадохме тази ценна реликва, или за да изтъкне своя патриотизъм, още преди да пийне от първата ракия, се провикна:

- Как е възможно да броите началото на своята държава от 681 година след Христа, когато още през 2137 година преди Христа сте имали българско царство на север от Китай
и по време на слънчевото затъмнение на 22 октомври същата 2137 година преди Христа сте победили китайците, както пишат тъжно техните летописци в хрониките си;
победили сте ги, защото китайците били прост народ и се уплашили от затъмнението, а прабългарите знаели предварително за него и нарочно нападнали същия ден;
аз, вика унгарецът като отпи от ракията, това го знам, защото покрай тази ваша държава е поминувало и нашето маджарско племе, ние, вика, с вас сме от едно коляно и от една кръв;
не по друга причина, а за да спасят империята си от неудържимите набези на българите, предвождани от своя хан Тимоти от рода Дуло (от същия род са, както знаете, и Кубрат, и Аспарух, и Крум, и прочие), китайците започнали да строят Великата китайска стена,
но не успели още да я довършат и ето ги - българите се задали пак откъм север, тогава китайците качили върху стената китайки-циркаджийки и онези сурови българи, като видели китайките да мятат голи кълки, се прехласнали и докато се прехласвали, китайският мравуняк продължавал да гради нататък стената;
като разбрали измамата, прабългарите напопържали китайците, пришпорили конете си и препуснали на запад подир слънцето да търсят края на стената;
те препускат, китайците градят, те препускат, китайците градят - така българите стигнали до пустинята Такламахан, напоили конете си в реката Тарим и се разделили на две: едните тръгнали на север, другите - на юг. Ха наздраве!
Тези, дето тръгнали на север, прехвърлили планината Тяншан и нарекли най-високия връх на името на своя бог Тангра - така се казва върхът и досега - Хан Тенгри, а хребета, по който препускали, нарекли на себе си - Болгар;
продължили нататък, прекосили планините Памир и Хин-дукуш и тук, където сега е северен Афганистан, основали втора държава, наречена също България,
но понеже другите народи не можели да произнесат Ъ-то във вашия език, наричали държавата ви Балхара (Балх), Болгар или Булгхар, а гърците я наричали Бактра или Бактрия
(то аслъ кой може да произнесе правилно името ви: руснаците ви викат балгари, англичаните - балгейъриън, французите - бюльгар, немците - булгарен, арабите - бурджан, ний, унгарците, сега ви викаме булгар, а преди сме ви викали пол-гар, булгар ви наричат и арменците, чехите ви наричат булхар, украинците - балхар, индийците - балгхар, персийците - болгар...).
Другите българи, дето тръгнали на юг, прекосили Тибет, и забележете - вика унгарецът, допивайки първата ракия, -живели известно време край планината Мадара, после прехвърлили Хималаите, минавайки през прохода Шипка, и слезли в Индия, опъвайки юртите си край река Тунджа;
после тези българи отишли към Ефрат, в Месопотамия, и там основали третата българска държава, наричали на-Рода балхарис, сиреч българи, царицата им носела същото име ~~ Балкис,

това е Савската царица, описана в Библията, дето ходела да задава гатанки на Соломон през 1001 година преди Христа.
По-късно тези българи тръгнали на запад, заселили се в Египет, в областта Сакар, после поемат на север и стигат до Балканския полуостров, планината, където спират, наричат Сакар планина, реката край нея кръщават Тунджа, прохода, през който прехвърлят Балкана на север, наричат Шипка, а свещената си планина - Мадара; те носели със себе си тези стари и далечни имена, както европейците са занесли в Америка имената на своите стари градове - Лондон, Париж, Москва, Берлин, Ню Орлеанс, Ню Берн и т.н... Ха наздраве!
Но да оставим Савската царица да задава гатанки на цар Соломон, а ние да видим какво правят ония българи на север, дето основаха държавата си Балхара под планината Памир.
Девизът на тези прабългари някога бил: „Не замръквай, където си осъмнал!", после станал: „Не умирай, където си роден!",
но тук, под сянката на Памир, им харесало и започнали да градят градове, да сеят жито и да развъждат добитък, да добиват желязо и мед, да украсяват жените си със сребро и злато;
древногръцкият историк Страбон нарича Балх, столицата на Балхара, „перлата на Азия",
тук през VI век преди новата ера пророкът Заратустра2 е написал свещената си „Зенд-Авеста".
Кога е било основано това прочуто царство, не се знае, това се губи из мъглата на вековете, вика унгарецът, като отпива от втората ракия,
но известно е, че египетският фараон Рамзес II, съблаз-нен от богатствата на Балхара, се опитал да я завладее през 1275 година преди раждането на Христос

2 Заратустра (Зороастър) - персийски пророк, създател на зороастризма - дуалистично учение за вечно враждуващите бог на доброто Ахурамазда и бог на злото Анхра-Майню (Ариман).


и докато българите разгромявали войската му в подножието на Памир, Мойсей решил да избяга от Египет и повел поробените евреи през пустинята към обетованата земя Ха-наан,
така че вашата история е по-стара от Библията, вика унгарецът, и вий, българите, сте спасили бедните евреи не само през Втората световна война, но и 33 века по-рано.
През 329 година преди Христа и Александър Македонски нахлул в Балхара, но до бой не се стигнало - вместо войска, насреща му излязла принцесата Роксана и го попитала: „Какво търсиш тук, Александре?";
пленен от красотата й, той отвърнал: „Намерих повече от това, което търсех", паднал на колене пред нея и я помолил да му стане жена и царица на света (това била първата - и единствената - жена на Александър, и тя била българка!);
на другия ден се качили двамата навръх планината Хин-дукуш - Аристотел му бил казал, че там е краят на света и отвъд тази планина се плискал безкрайният световен океан,
но като погледнал от върха на изток, Александър видял, докъдето стигало човешкото око, безкрайни поля и планини -и заплакал, защото разбрал, че няма да може да завладее целия свят, поболял се и скоро след това умрял.
Просъществувала тази велика ваша държава до 230 година след Христа, когато я покорява персийският цар Арта-шир I.
Далече преди това обаче, неизвестно защо, старият цар Кардама оставил престола на сина си Ила, прехвърлил се на юг през Памир и основал в Северна Индия четвъртата българска държава.
Наричала се тя също Балхара и просъществувала едновременно със старата Балхара много векове.
Споменът за нея е запазен в индийските веди - в „Адхар-ва~веда", написана на санскрит през X век преди Христа.
Нещо повече - индийски царе до X век след Христа, продължавали да се наричат Кардамити, както династията на Урбоните във Франция или на Романовите в Русия, а пред

името си слагали титлата балхара - името на древната държава се превърнало в титла, както името на Цезар.
Оттогава са и общите ви думи в двата езика: уча, чета, будя, баща, татко, лик, хубав, китна, шал, сандал, тава, халка, чорба, компот, соя и много други.
Бежанци от покорената памирска Балхара тръгват на север и край днешния град Самарканд основават петата българска държава, а голямото езеро, до което стигала границата им на изток, нарекли на себе си - Балхаш; просъществувала тази държава до VII век след Христа;
други от победените българи тръгват на запад, прекосяват пустинята Каракум и основават на изток от Каспийско море шестата българска държава, кръщават морето Болгар дин-гезе (Българско море), така се наричало то до Късното средновековие, а планината, в подножието на която спират, наричат Балхани - както и вие наричате най-голямата си планина в днешна България;
трети от българите отиват отвъд Каспийско море и там основават седмата българска държавица, наречена Балкария (така се нарича и до днес тази автономна републичка в Руската федерация), а градовете си нарекли пак със старите български имена Балхар и Булкар-Балх;
четвърти от българите, водени от вожда си Вунд, през 127 година преди Христа прехвърлят планината Кавказ и се заселват в земите на днешна Армения, там основават осмата българска държава, нарекли местността Булхар, главния си град - Балк, тези имена те носели до IX век след Христа, а една от реките там и сега се нарича Балгаручай.
Където и да идат българите, все носят името си и, макар изкривено от произношението на съседните народи, го оставят след себе си като светли стъпки по картата на тъмния азиатски континент.
Прекрачвайки от старата в новата ера, българите прекрачват от Азия в Европа - стигат до Азовско и Черно море
и там митичният цар Авитохол, както свидетелства
Именникът на българските ханове", основава през 165 годила след Христа деветата българска държава,
призната - нещо нечувано - дори от гърците и наречена от самия византийски патриарх Никифор3: ВЕЛИКА БЪЛГАРИЯ!
Вий, вика унгарецът като допи втората ракия, и тази България не броите, защото била на друга територия.
Кое, обаче, е по-важно: земята, където се намира държавата - или народът, който е основал всичките тези български държави?
Прочула се тази Стара Велика България най-много при хан Кубрат. Този хан Кубрат (който си е жив потомък на Ати-ла, „бичът Божий", но тури му пепел!) незнайно защо расъл в Константинопол, изучил се там, образовал се и приел християнството през 619 година -
през същата година, когато Мохамед започнал да проповядва в Мека исляма, а застанал начело на Велика България през 632 година, когато умира Мохамед.
Това за образованието не го казвам случайно, вика унгарецът, защото вий, българите, след този Кубрат имате само един учен цар - Симеон Велики, който също живял в Константинопол и учил там в най-стария европейски университет -Магнаурската академия, а всичките ви по-сетнешни царе, до последния, са прости и необразовани.
Тъй че напразно вий се отричате от прабългарите, вика все по-ядосано унгарецът и си поръча третата ракия, ако има нещо свястно във вас, наследили сте го от тях,
защото те не са били монголци, както ви разправят, нито пък хуни или тюрки, а индоевропейци със загадъчни космически познания.
За разлика от безпросветните италианци, които в 1600 години след Христа изгарят на кладата Джордано Бруно, понеже твърдял, че Земята се върти около Слънцето,

3 Патриарх Никифор I - бил патриарх в Константинопол от 806 до 815 г., а живял до 829 г.; написал „Кратка история" - за събитията от 602 до 769 г. и „Кратка хроника " - от сътворението на света до 829 г.


Прабългарите не само знаели това - издълбаното върху надгробните им камъни Слънце с кръжащите около него 6 планети е било нещо като техен държавен герб (по-късно, след насилственото покръстване, богомилите го превърнали в свой сакрален знак),
та още през 4768 година преди Христа тези умни прабългари изчислили, че Земята се завърта около Слънцето за 365 дни и една четвърт от деня без малко
и пресметнали това „без малко" с невероятна точност: съпоставяйки движението на Земята с движението на Юпитер, те уточнили, че Земята обикаля около Слънцето за 365 денонощия и 2422 хилядни от денонощието,
което е с половин секунда по-малко от абсолютно точното астрономическо време, измерено днес.
Основавайки се на тези свои астрономически знания, прабългарите създали най-съвършения календар, известен досега: годината започвала в деня на зимното слънцестое-не, на 22 декември; този ден, понеже слънцето стои, бил обявен за нулев, останалите 364 дни били разпределени в четири сезона, по 91 дни; всеки сезон бил разделен на три месеца, първият месец от сезона имал 31 дни, останалите два - по 30; по този начин първият ден на първия месец от зимния сезон съвпадал със зимното слънцестоене, първият ден на първия месец от пролетния сезон - с пролетното равноденствие, първият ден на първия месец от летния сезон - с лятното слънцестоене, първият ден на първия месец от есенния сезон - с есенното равноденствие. На всеки четири години високосният ден се прибавял преди първия ден на седмия месец - в деня на лятното слънцестоене, също бил нулев ден, прабългарите го наричали ени, днес го наричаме Еньовден.
Унгарецът надигна третата ракия, отпи една бавна глътка и продължи:
- Ученият хан Кубрат обичал да наблюдава нощното небе и да чете по звездите съдбата на хората и на народите В една такава нощ, като се взирал в залязващите Плеяди, той видял, че неговата звезда угасва, спомнил си за брата си Самбат Кий, който основал града Киев и го кръстил на свое
име, после заминал на запад подир залязващото слънце, основал там грамадна държава, дето са сега Чехия, Словакия, Унгария, Прусия и Полша, но не я нарекъл България (така че няма да я броим), нарекъл я в чест на дедите си Ду лоба - „Страната на Дуло", другите народи пък я наричали на неговото име: от Самбат - Само, но като умрял Самбат Кий и държавата му загинала;
та Кубрат си помислил: „И моята държава ли ще умре след смъртта ми?", повикал петимата си синове - Баян, Кот-раг, Аспарух, Кубер и Алцек - и им рекъл:
- Синове мои, свършват земните ми дни.
- Олеле, тате, недей! - проплакал най-малкият, Алцек. -
Какво ще правим без тебе?
- Сега ще ви кажа - рекъл Кубрат.
- Баяне, я вземи оня
наръч пръчки.
- Баян отишъл и взел наръча пръчки, който лежал до огнището, където мъждукал свещеният неугасващ огън.
- Ха сега се опитай да ги счупиш всичките наведнъж -
казал му Кубрат.
Баян бил най-възрастният, най-силният от синовете на Кубрат, затова му викали Батбаян. Ударил той снопа пръчки о коляното си - не се чупят. Ударил втори път - пак не се чупят. Трети път ударил с все сила - същото.
- Не мога - рекъл, - тате.
- Нека опитат и другите - казал Кубрат.
Опитали един по един и другите четирима синове на Куб-Рат, но никой не могъл да счупи наръча пръчки.
- Дайте ги сега на мен - рекъл Кубрат.
Подали му наръча, той взел да измъква от него пръчките еДна по една и с лекота ги чупел - една по една.
- Еее, така и баба знае! - извикали в един глас синовете му-
- Една по една всеки може.
-Точно така - казал Кубрат. - И вас, ако се разделите след моята смърт, един по един всеки ще ви пречупи, ако сте заедно като този наръч пръчки, никой няма да може да ви побе-ди. Разбрахте ли?
- Тъй верно, разбрахме! - отвърнали в един глас петима
та му синове.
- Какво разбрахте?
- Съединението прави силата.
Като чул тези хубави думи, великият хан Кубрат се усмихнал щастливо и издъхнал.
Тези хубави думи „Съединението прави силата" вий сте ги изписали и върху герба си, вика унгарецът, като отпи втора глътка от третата ракия, но тежко ви и горко, ако спазвате този завет като кубратовите синове.
Защото още не бил изстинал трупът на стария хан - и синовете му се скарали кой да седне на бащиния трон.
- По старшинство на мен се пада - казал Батбаян.
- Тая няма да я бъде, ти да ни командваш - рекли четири
мата му горди братя.
На другия ден погребали баща си по християнски, както им бил заръчал, погребали го заедно със скиптъра и меча му, защото не могли да поделят и тях.
Народа на Велика България обаче поделили на пет равни части и всеки застанал начело на ордата си.
- Аз оставам тук, на бащината си земя - казал Батбаян.
- Аз поемам на север - казал Котраг.
- Аз на юг - казал Аспарух.
- Тогава аз тръгвам на запад - казал Кубер.
- Аз идвам с тебе, бате - казал Алцек.
И поели в четирите посоки на света.
Хазарите това и чакали. Щом ордите на четиримата братя залезли зад хоризонта, нападнали Батбаяна и след две-три години от Старата Велика България останал само споменът.
Котраг повел ордата си на север - все по Волга, все по Волга, препускали, препускали...
и като стигнали там, където река Кама се влива във великата река, Котраг спрял и се огледал - на изток се синеел облакът на планината Урал, на север и на запад зеленеели бездънни гори и поля.
Било лятото на 665 година. Хан Котраг слязъл от черния си кон и забил меча си в рохкавата земя:
- Ето тук ще съградим град и ще го наречем Болгар, тук ще бъде моята България\
Това била десетата България. Наричат я Волжка България, а заради богатството й в ония времена я наричали Сребърна България.
През X век сребърните българи приели от арабите исляма, имали те велики царе и още по-велики поети; дала е тази ваша България велики поети и други велики люде и на Русия,
защото, както е известно, вика унгарецът като отпи пак от ракията, великата руска поетеса Анна Ахматова се отказала от бащиното си име Горенко и се нарекла на българския си прапрадядо хан Ахмат; корените на другата велика поетеса Марина Цветаева също са оттам,
и Гогол е оттам, оттам е и великият бас Шаляпин, руският цар Борис Годунов е българин, и Суворов, и Кутузов, дето победи Наполеон, и Ермак, дето завладя Сибир и го хариза на руснаците...
Тази славна и богата държава просъществувала до 1278 година, когато, след половинвековни отчаяни битки, била завладяна от татарите на Чингиз хан,
но българите съхранили своята свяст и, мине - не мине век, вдигали бунтове - и срещу татарите, и срещу руснаците, затова през 1937 година Сталин ги разпилял из лагерите в Сибир,
но и днес, както е известно, те отново надигат глава и искат държавата им да се казва България4.

4 За разлика от нашата България, която няма запазени стари летописи (за което ще стане дума по-нататък), през 1680 година летописецът от Волжка България Бахши Иман събира в сборника си „Джагфар Тарихъ" („Историята на Джагфар ") древни български хроники, записани през предишните 4-5 века; от тях става ясно, че върху територията на Волжска България много векове
преди това е имало друга прабългарска държава, наречена Идел; в една от хрониките „Хон китабъ" („Книга за хуните") на Кул Гали се твърди, че историята на българите започва 33 000 години преди Христа и че българската цивилизация е съществувала паралелно или по-рано от цивилизацията на Шумер, с която сме имали един и същ корен, че Троя е бил български град и етруските са прабългари, избягали от този град, че египетските фараони също били прабългари, а ацтеките, инките и майте са потомци на прабългарите, преплували океана или преминали по ледовете от Камчатка в Аляска; с турците пък, които ще ни поробят след 7 века, сме били родни братя и сме имали общ праезик (затова много от думите, които считахме за турски, се оказаха прабългарски)... Моят кураж ми стигна да се върна до 2137 година преди Христа, когато за пръв път българите се споменават в китайските хроники; да се върне по-назад в мрака на вековете оставям на някой свой колега с по-храбро въображение. (Б.а.)



Кубер поел на запад, след него препускал Алцек, прехвърлили Карпатите и се спуснали в Панония, в равнината край реките Тиса, Дунав и Сава, където е днешна Унгария;
понечили да основат държава и там (просъществувала тя само година-две, така че няма да я броим), аварите обаче посрещнали на нож българите, след няколко сражения Кубер бил победен и побягнал с дружината си на юг и като стигнал, където е днес Македония, основал там край Битоля и Прилеп единадесетата българска държава; именно срещу тази България, която напирала да превземе Солун, се отправил на поход през 688 година византийският император Юстиниан II Носоотрязания и едва не бил пленен и побягнал позорно, както пише във византийските хроники, а войниците му били избити от прабългарите на Кубер.
По-късно, след век и половина, тази Куберова България се съединила с Аспаруховата България - вероятно това е бил тайният замисъл на двамата братя...

Алцек продължил на запад, стигнал до страната на фран-ките, крал Дагоберт го приел с радост, но през нощта заповядал всичките българи да бъдат изклани;
Алцек се събудил от виковете на умиращите и с останалите живи мъже и жени побягнал на юг през Алпите. Било зима, как са оцелели, не е известно,
но през пролетта се появили в горната част на Италийс-кия ботуш и продължили да слизат надолу, през Ломбардия, Тоскана и Умбрия, стигнали до Рим и Неапол, оставяйки след себе си вечното свое българско име: Булгаро (край Бергамо), Булгаро грасо (край Комо), Тера Булгарорум (край Римини), Моите Булгаро...
Не успял Алцек да основе дванадесетата българска държава, но неговите българи оставили из Апенините не само името си, но и кръвта си:
Данте, вика унгарецът, е от българския род Алдъгьори, и Борджиите са българи, и Верди е българин, а Паганини направо си е потомък на българския хан Паган...
Между нас да си остане, сниши гласа си унгарецът, един потомък на вашия Кубрат, наречен Арпад, дошъл по нашите земи и през 889 година (да не ме чуй някой унгарец!) основал Унгария...
А кой основа вашата - дванадесетата българска държава през 681 година? - провикна се унгарецът, като гаврътна ракията си. - България, дето стана най-голямата държава в Европа, от Киев до Атина и от Черно море до Адриатика, че и Пеща, днешната унгарска столица, влизаше в пределите й!
Що не я основаха славяните, дето от два века се мотали из Балканския полуостров, що не я основаха траките, дето са там от 1500 години?
Ами защото прости хора държави не могат да правят. От славяните вий наследихте загадъчния мързел и бленуването, а от траките - анархизма и забравата, затова не помните и собствената си история.
Тука унгарският професор стана, качи се на автомобила си и си замина


Сигурно прекаляваше той в приказките си, но някакъв прапраспомен заброди из тъмните пещери на кръвта ми и ме будеше нощем, зарових се в разните стари и нови истории и се оказа, че такива Българин наистина е имало, един автор разказва за една, друг - за друга, трети яростно ги отрича, а ние всички нехаем...
И тъй ден след ден, век след век - „Било ли е, не е ли било?" - и всичко потъва в мъглата на вековете и, уви - в мъглата на нашата памет.
Другите народи провъзгласяват за истина и най-малката вероятност, а ние погребваме и най-големите истини под кръста на съмнението.
Кое е по-добро?
N_Leila
Българи-“Българин значи мъдър, знаещ човек”

Българи

“Българин значи мъдър, знаещ човек” – така започва писмената история на волжките българи. Древните българи имали високоразвита държавност с повече от 40 държавни и военни звания. Основните от тях били: КАНАС ЮВИГИ, КАВХАН, БОИЛ, КОЛОБЪР, ТАРКАН, БАГАТУР, БАГАИН. Държавното устройство се основавало на една цялостно изградена трифункционална обществена йерархия:
1. Духовенство – колобри;
2. Войнство – боили, таркани, багатури, багаини;
3. Труженици.
Върховната власт над трите съсловия осъществявал Царят-Жрец, носещ свещената титла КАНАС ЮВИГИ – “От Бога владетел”. Канът управлявал с помощта на Шестте Велики боили, произхождащи от най-знатните болярски родове. Те съставлявали висшия господарски елит, наречен УКЕЛ, но по правило принадлежали към колобърското съсловие. Заедно с кана съставлявали Съвета на Седемте – върховният орган на управлението на САРАКТА (Царството). Управлението на царете-жреци водело началото си от древната Арийска цивилизация, свързана с митологичната представа за "Златния век". Подобни държавни титли съществували в най-древните световни цивилизации – Шумер и Протоиндийската цивилизация, а също в Югоизточна Азия - Кушанската империя и някои келтски кралства. Във всички тези цивилизации била в сила една система от държавни звания, наследство от працивилизация, която много преди индоевропейците разпростряла своето културно влияние над Стария свят. Нашите прадеди успели да съхранят този древен държавен строй в неговия цялостен вид, чак до IX век. Самият Георги Раковски пише: “...Българският народ излезе в древността до Черното море до река Волга от великата Скандинавия, и зваха се тамо ГИМЕРИ и КИМЕРИ...” За кимерите още Омир разказва в своята Одисея, че са живяли някъде на края на света, където слънце не изгрява. Кимерите били неустрашими войни-конници, които, прокудени от скитите, завладяли Мала Азия и притеснявали могъщата Асирийска империя. А много по-късно същите тези кимери застрашавали съществуването на Рим, и то през II в. пр. Хр., когато империята бил все още в разцвета на силите си. В летописа на Раковски се разказва за разселването на кимерите по света, при което една част приели името БОЛГАРИ: “...и умножиха се, и дойдоха първи в тези страни, още преди Александър Македонски. Илирик беше първият крал, а след 3522 година от Сътворението на Света (1996 г. пр. Хр.) царуваше Крал Бладилий, който Филип Македонски царя победи и свой поданик го направи. След 3685 г. (1823 пр.Хр.) царе бяха двамата братя Брем и Болг, и понеже много крале надвоюваха, и много земи завоюваха, то народът се нарече на техните имена. Брем завоюва Западната страна, и остана там покрай Западното море, Балтийско до Померания, и нарекоха се Пеми, Словаци и Бранди-Бури. Болг завоюва Източната страна, и със своя народ се засели там, и нарекоха се Болгари...” И други исторически летописи свидетелствуват за кимерийския произход на българите. В историята на волжките българи “Джагфар тарихи” кимерите, наречени там камирци, се разглеждат като древен народ, който се е разселил в Средна Азия и от него са се образували няколко народа от индоевропейското семейство – саки, масагети, алани, и БЪЛГАРИ. В своята “История на войните” византийският летописец Прокопий Кесарийски разказва за българските племена утригури и кутригури. Той започва така: ”В старо време хуните, на които тогава викаха кимерийци, живееха (отвъд Азовско море) и всички се повинуваха на един цар...” По собствен път Георги Раковски изследва въпроса за българския народностен произход и самоличност. Той е първият български народоизследовател, който застъпва тезата за индоевропейския произход на българите. Според неговите изследвания нашият народ произхожда от два основни народа: келтокимери и индоарии. Раковски се досеща, че ние носим името на кимерийския цар БОЛГ, но също и на АРИИТЕ и затова сме БОЛГ-АРИИ. В началото на второто хилядолетие пр. Хр. кимерите се разселили в Европа и завладяли много земи. Цар Болг завладял земите на Изток, и неговите поданици започнали да се наричат БОЛГАРИ (БОЛГИ). Според публикуваните от Раковски и Моленвил източници, Цар Болг (Болгар) основал своето царство в земите на река Волга. През следващите векове древните българи се придвижили на изток и на юг. Така те се появявили в Месопотамия и в земите на днешен Афганистан. Най-ранните сведения за българите се срещат в индийския епос Махабхарата и в ранните пурани, чието съставяне се отнася към VIII-VII в.пр. Хр. Там българите са наречени БАЛХИ, или БОЛХИКИ, а древната българска държава – БАЛХАРА. Столица на Балхара бил град БАЛХ, който и днес носи древното си име. Според Махабхарата балхите били прочути с ценните си “небесни” коне, заради които индийските владетели воювали с тях. След похода на Александър Македонски, последван от изтощителна война с Индия, управлявана от Гуптите, българите били принудени да се изтеглят от старата си родина. Така през III-II в.пр. Хр. започнали първите български преселения от Балхара към Европа. Докато една част от българите се преселвали в Европа през III-II в. пр.Хр., то основната част от се задържали в земите около Имеон (Памир). За това свидетелствува византийският историк Агатия: “...Хунският народ в старо време живееше до Азовското море към изток, на север от реката Танаис (Дон), и подобно на многото други варварски народи живееха в Азия по планината Имауа. Всички тези народи се наричаха общо скити и хуни, а според рода: кутригури, утригури, ултидзури..." Сред тези племена, отнесени към хуните, били и българските племена утригури и кутригури, за които разказва Прокопий Кесарийски. На свой ред обаче и тези българи били принудени да поемат по пътя на преселението. Сведения за това среащаме в “Хроника на Михаил Сирийски”, от II в.: “...В това време потеглиха трима братя от Вътрешна Скития, водейки със себе си 30 хил. скити. Те изминаха един път от 65 дни от клисурите на планината Имеон. Пътуваха зимно време, за да намерят вода и стигнаха река Танаис... Когато достигнаха до границите ромейски, един от братята, наречен Булгариос, взе десет хиляди души и се отдели от братята си. Тези скити бяха наречени от ромеите българи.”
Причина за това преселение било нашествието на хуните, които нахлули в Средна Азия от североизток след разпадането на тяхната империя и последвалото китайско завоевание. Както уточнява Прокопий, хуните в старо време са се наричали кимерийци, също и масагети, следователно това са родствени с българите народи. В Европа с името хуни били наричани арийските конни народи, известни и под общото название скити. От тази общност сме и ние, българите: “...От земята на българите се разпростря яростта на хуните върху народите...” Прокудени от Имеон, българите се заселили в земите между р.Дон и Кавказ. Там те основали нова държава, която впоследствие се разширила на северозапад, към земите на север от Черно море, и станала известна като Старата Велика България. Първият и владетел бил легендарният Кан Авитохол. АВИТОХОЛ значи “Син на сърната” (АВИ – “сърна”, ТОХОЛ – “син”), тъй-като според преданието той бил захвърлен в гората и отгледан от една сърна. С неговото име започва Именникът на българските канове – свещеният летопис на българската държавност: “Авитохол живя триста години. Родът му бе Дуло, а годината Дилом Твирем.” - Авитохол се възцарил в годината ДИЛОМ ТВИРЕМ, което означава Година Змия, месец четвърти според българския календар. Според направените изчисления тази година е 165 сл. р. Хр. През V в. в съюз с хуните българите завладяли земите на Централна и Източна Европа, и изградили могъщата Хунобългарска империя на кан Атила. Поставил на колене Константинопол и Рим, той останал в историята с прозвището Бич Божий (Flagellum Deum). Приема се, че Атила бил от династията Дуло, но понеже неговото име не е вписано в Именника, някои изследователи като Петър Добрев твърдят, че е от друг род. Във всеки случай обаче името на неговия най-малък син Ирник е вписано в Именника като втори владетел след Авитохол. “Ирник живя 150 години. Родът му бе Дуло, а годината Дилом Твирем.” Подобно на кан Авитохол, Ирник също бил обожествена личност, и на него били приписани сто и петдесет години царуване – половината от годините на Авитохол. В 453 г. по време на един пир внезапно умрял Атила. Увлечени в раздори за подялба на бащината империя, по-големите братя на Ирник предизвикали гнева на поданиците си, които възстанали срещу тях и империята се разпаднала. В тези битки загинали някои от синовете на Атила, а Ирник се изтеглил в Малка Скития (Добруджа) и възродил Стара Велика България. През VII в. многобройни хазарски пълчища застрашили Старата Велика България. Около 660 г. на преклонна възраст умрял нейният последен владетел – кан Кубрат. Най-големият му син Бат Баян останал със своята войска да брани столицата Фанагория, а останалите изтеглили българските племена към нови земи. Котраг потеглил на изток и край бреговете на Волга основал Волжка България с главен град Болгар. Кубер преминал през Панония и се установил в Битолското поле (Македония), а Алцек достигнал земите на Италия. С основната част от българите (уногундури), Исперих (Аспарух) се насочил към делтата на Дунав, където завладял Мизия и в съюз със славяните основал новата българска държава със столица Плиска, призната от Византия през 681 г. Под управлението на кан Тервел (700-718) България се разширила териториално и се преврнала в голяма политическа сила. При кан Крум (803-814) България граничела на запад с империята на Карл Велики, а на изток българските войски достигнали стените на столицата на Византия, Константинопол. През 864 г., по време на управлението на княз Борис Първи Михаил (852-889) българите приели християнството като официална религия. С това се премахнали етническите различия между българи и славяни и започнало изграждането на единна българска народност.
В края на IX век братята Кирил (Константин Философ) и Методий създали и разпространили славянската азбука. Техните ученици Климент и Наум дошли в България, където били приети радушно и намерили добри условия за работа. Те развили богата образователна и литературна дейност. От България славянската писменост се разпространила и в други славянски страни като Сърбия и Русия. Охрид и Плиска, а по-късно и новата столица Велики Преслав станали центрове на българската, а като цяло и на славянската култура. По времето на цар Симеон (893-927) се установил “Златния век на българската култура”, а границите на страната достигнали до Черно море, Бяло море и Егейско море.
При наследниците на Симеон страната отслабнала от вътрешни борби, разпространило се еретичното учение на Богомил, което оказало влияние върху ученията на Катарите и Албигойците в Западна Европа.
През 1018 г., след продължителни войни България била покорена от Византия. Още през първите години на византийското управление, българите започнали да воюват за свободата си. През 1186 г., въстанието, водено от братята боляри Асен и Петър отхвърлило властта на Византия. Основало се Второто българско царство със столица Търново. След 1186 г., първоначално страната управлявал Асен, а след това - Петър.
Предишната мощ на България била възстановена по времето на техния най-малък брат Калоян (1197-1207), а по времето на цар Иван Асен Втори (1218 -1241) Второто българско царство достигнало своя най-голям разцвет. Била установена политическа хегемония в Югоизточна Европа, били разширени границите до Черно море, Бяло море и Адриатическо море, развила се икономиката и културата. След години културен застой, в България бил достигнат нов връх, който продължил до края на Втората българска държава (1186 – 1396). Литературните училища и училищата по изкуствата в Търново развили традициите в българската култура - доказателство за това са стенописите в Боянската църква, църквите в Търново, Земенския манастир, църквите, врязани в скалите до Иваново, миниатюрите в Лондонското четвероевангелие, Манасиевата хроника. През 1235 г. българският църковен глава получил титла патриарх.
Разногласията сред част от болярите обаче, довели до разделянето на страната на две царства - Видинско и Търновско царство. Това отслабило страната, правейки я лесна плячка за завоеватели и през 1396 г. тя била покорена от Османската империя. В продължение на почти пет века България била под османско управление. Началните години се характеризирали със спорадични и неорганизирани опити за извоюване на свободата. Едва по-късно появата на хайдутите позволило осъществяването на добре организирано национално-освободително движение.
В началото на XVIII в. били направени първите стъпки за възстановяване на българската нация - започнала да се развива българската просвета. Подтик за това станал трудът на монаха Паисий Хилендарски - “История славянобългарска”, написана през 1762 г. Това писание подтикнало българския народ да осъзнае и оцени своята националност. Идеите за национална свобода довели до установяване на национална църква, образование и култура.
Началото на организирано революционно движение за освобождение от османското господство се свързва с делото на Георги Сава Раковски (1821-1867) - писател и публицист, основател и идеолог на национал-либералното освободително движение. Основни фигури в освободителното движение били Васил Левски (1837-1873) - стратег и идеолог на движението, национален герой; Любен Каравелов (1834-1879) - писател и публицист, лидер и идеолог на движението; Христо Ботев (1848-1876) - поет и публицист, революционер демократ, национален герой, както и много други българи.
През 1876 избухнало Априлското въстание – първият мащабен и организиран опит за освобождение от османското господство. Въстанието било удавено в кръв и смазано жестоко, но привлякло вниманието на европейските страни към България. През 1878 г., в резултат на Руско-Турската освободителна война (1877-1878), българската държава била възстановена, но не било постигнато национално обединение. Бившите български територии били разделени на три - Княжество България с княз Александър Батенберг, Източна Румелия с губернатор християнин, назначен от султана, а Тракия и Македония останали под управлението на Османската империя.
Като протест на това несправедливо решение на Берлинския конгрес (1878), избухнало Кресненско-Разложкото въстание (1878-1879), което довело до обединението на Княжество България и Източна Румелия през 1885 г.. Избухнало и Илинденско-Преображенското въстание (1903). Фердинанд Сакс Кобурготски, български княз от 1887 г., прокламирал независимост от Турция и през 1908 г. станал цар на българския народ. България взела участие в Балканската война (1912) и заедно със Сърбия и Гърция се борила за свободата на Тракия и Македония. България спечелила тази война, но в последвалата Междусъюзническа война (1913), била победена от Румъния, Турция и от предишните си съюзници, които откъснали от нея територии, населени с българи.
Намесата на България в Първата световна война на страната на Централните сили завършила с национална катастрофа и през 1918 г., цар Фердинанд абдикирал в полза на сина си цар Борис Трети. Мирният Ньойски договор от 1919 г. обаче, наложил сурови клаузи на България - тя изгубила излаза си на Бяло море, Западна Тракия станала част от Гърция, Южна Добруджа била присъединена към Румъния, а околностите на Струмица, Босилеград, Цариброд и села от Кулско били дадени на Сърбо-хърватско-словенското кралство.
В началото на 40-те години България провеждала политика в интерес на Германия и силите на Оста, но въпреки това, цар Борис Трети не позволил депортирането на около 50 000 български евреи.
През август 1943 г. цар Борис Трети починал и регентството на младия цар Симеон Втори било провъзгласено за правителство на страната. На 5 септември 1944 г. съветската армия навлязла в България и на 9 септември било установено правителство на Отечествения фронт, оглавено от Кимон Георгиев. През 1946 г. България била провъзгласена за република и БКП завзела властта. Всички политически партии извън Отечествения фронт били забранени, икономиката и банките били национализирани, обработваемата земя била организирана насилствено в ТКЗС-та.
Едва на 10 ноември 1989 г. било поставено начало на демократичните промени в България. Била приета нова конституция (1991), били възстановени политическите партии и собствеността, отнета през 1947 г.


Боговете на българите
По своята същност българските богове съответствуват на боговете на другите индоевропейски народи. Също така като цяло, българският пантеон е много близък и до скандинавския пантеон.
"...В далечни времена,
когато на Земята още нямаше хора,
Създаде Всевишният Тангра алпи-диви.
Първо създаде старшите алпи:
Слънцето, Луната и някои други.
От старшите алпи се родиха средните алпи..."
Както се вижда, в българския пантеон има две категории божества. Към първата се отнася Всевишният Бог Тангра, а към втората – всички останали божества, наречени с общото название "алпи". Алпи са Слънцето, Луната и другите планети, но алпи са и свръхчовешките божества, съответствуващи на известните богове от другите индоевропейски митологии – те са алпите-диви. Повечето от алпите диви са известни под имената на свещените животни, в чиито образ се превъплъщават. Това са алпите Барс, Баран (Овен), Барадж (Змей), Сокол. В мита за раждането на боговете още се разказва, че от старшите алпи са се родили средните алпи, които са всъщност хората от божествен произход.


--------------------------------------------------------------------------------

БОГ ТАНГРА - върховен бог. Нашите прадеди са почитали Върховния Бог под две имена: ТАНГРА и ТАРА. Буквално ТАНГРА означава “гръм” – THUNDER на английски от келтски, DONNER на немски, и ТАНДРА на памирските езици. “Клетва пред Бога” е смисълът на близките понятия - TINGOR на уелски, и TOGARM на ирландски. А името ТАРА направо ни отвежда към пантеона на индоевропейските народи – с подобни имена те са наричали "Бога-гръмовержец": келтите THARAN или THARANOUK, германците THOR, също и DONNER, а хетите ТАРУ или ТАРХУНТ. Така и името на ведическия Бог на гръма и войната ИНДРА също е сродно с ТАНГРА, и повече с ТАНДРА. По всичко личи, че под името Тангра нашите прадеди са почитали Бога-гръмовержец в далечното минало, а по-късно с това име са започнали да назовават Върховния Небесен Бог, известен в пантеона на някои индоевропийски народи под името Дяус Питар (Небето-Баща). За разлика от небесните светила и алпите-диви, Тангра е представен като космически разум, без образ и подобие. “Тангра е духът на Вселената. Той няма образ и подобие, защото образът е нещо, а Духът е всичко, а всичкото е само дух.” В този смисъл Тангра съответствува на Брахма в хиндуисткия пантеон. От дълго време в България и по света се налага заблудата, че древните българи са тюрки, а Тангра е тюркски бог. Оказва се обаче, че тюрките и монголите са възприели култа към Тангра от нашите прадеди под името ТЕНГРИ ХАН, което са разбирали като “Бог на Синьото Небе”. Това значение е доказателство, че за нашите прадеди Тангра е бил преди всичко Небесният Отец.

СЕДЕМТЕ НЕБЕСНИ СВЕТИЛА - Единствените алпи-небесни светила са Слънцето и Месецът. Знае се обаче, че освен тях нашите прадеди са почитали и петте планети – Меркурий, Венера, Марс, Юпитер и Сатурн, които съставляват Седемте небесни светила. “...Подвижните светила са седем. Господар им е Юпитер (Йо). Той направлява времето...” Този надпис от Мурфатлар (Северна Добруджа) свидетелствува за особеното място на Юпитер в българските народни вярвания. В народните предания той се възпява под името Янкул, а тази дума има успоредици в келтските езици – JANGU, JANCAIL, означаващи “главен”, “голям”. Янкул се счита за Водач, Пастир на звездите (Янкул овчар), защото по неговата обиколка около Слънцето се отчита 12-годишното летоброене по Българския календар. В народните песни се възпява също и Венера, под името Деница или Янка, като сестра на Янкул. Или под името Янкулица, като жена на Янкул. За значението на Слънцето и Месеца във вярванията на нашите прадеди свидетелствува хрониката на Теофилакт. В нея е пресъздаден спорът на Кан Омуртаг с неговия пленник, християниа Кинамон. Кинамон заявява: “...А тези разни богове, които вие почитате, аз смятам за истински демони. И ако ми изтъквате Слънцето и Месеца и ме карате да се възхищавам от великолепието им, то знайте, че аз им се дивя и ги смятам за творения – слуги, подвластни не само на Бога, но и на нас, хората...” Омуртаг отговаря: ”...Не унижавай боговете ни. Тяхната сила е голяма и доказателство за това е, че ние, които им се кланяме, покорихме цялата ромейска земя...”

АЛПИТЕ-ДИВИ - Хурса (Хърса). Богът Ковач, Синът на Слънцето. Върховният алп-див, най-почитан от българите. Това е видно от имената на много селища по нашите земи: гр. ХЪРСОВО в Делтата на Дунав (на румънски Хършова), две села ХЪРСОВО в Лудогорието и едно до Мелник със същото име. Вероятно името на Хурса носи и град КУРСК в Русия. Култът към Хурса е съхранен и в Лудогорието. Преданието за него е съхранено сред населението, живеещо около мястото, където се е издигала столицата на траките-гети Даусдава. Алп Хурса е почитан и като Железният Баща (Демир Баба на турски). Вероятно култът към Железния Баща е възникнал на тракийска основа, но траките не са почитали такъв бог според сведенията на Херодот. Железният Баща е Великан на Великаните и Заповедник на водата и огъня. Той е представен като юнак-конник, въоръжен със сабя, но също така той е обут в железни обуща и носи желязна брадва, съответствуващи на името му. Железният Баща се смята за Всеобщ Баща на 72 народа с техните царе. Той е научил хората на много знания и умения – на първо място да добиват и обработват желязото. Като Всеобщ Баща Железният Баща съчетава образите и свещените животни на двамата легендарни царе-праотци на българите – далечният Болг и късният Авитохол. Той може да се превръща както във вълк, така и в сърна. С него са свързани поверията за дванадесет бели вълци и дванадесет бели сърни, явявали се в Лудогорието. Алп Хърса е изковал оръжието на средните алпи, но също така той е представен като покровител на хората, във връзка с мита за сътворението на първите хора:
"...И Тангра повелил:
да вложи Хърса в хората
своя огнен дъх.
Така у хората
се е появила душата.
А тя е безсмъртна
и е главното в човека..."
Разказва се още как Хурса е дал на хората умения по рударство и ковачество:
"...Той бил неуморен ковач
и пребродил цялата Зема
в търсене на руда
за своята ковачница.
По неговите пътеки
и сега хората вървят,
и считат Хурса
за свой покровител.
Никой не може
да пресече пътя на Хурса,
иначе изчезва силата
на оръжеито му..."
Като Син на Слънцето, Хурса съответствува на индо-иранския бог Митра, също и на скандинавския Фрей. Като Бог-Ковач той съответствува на келтската богиня Бригид – покровителка на ковачите, поетите и лечителите. Също като Железния Баща, тя управлява двете стихии – огъня и водата, с помощта на които се изковава и закалява стоманата. Посред зима, Алп Хърса излиза на белия си жребец, за да разчисти пътя на Слънчевата колесница, и да пробуди заспалата земя с огнения си дъх – за нов живот през настъпващата пролет.

БАРС (СИВА) - бог на справедливостта, съдник между алпите.
"...Могъщият Алп Барс,
който в гнева си
може да убие само с поглед,
иначе беше добродушен див.
Имаше Алпът Барс,
който приличаше на барс,
две огромни очи
- всяко с големина на тас.
Можеха да лишават от сила,
да местят планини
и да изпепеляват
всичко живо с огън..."
По своята същност Алп Барс съответствува на хиндуисткия бог Шива – в гнева си той също изпепелява всичко живо с поглед. Шива съчетава в себе си противоположностите на живота – любов и омраза, живот и смърт, творение и разрушение. По волята на Брахма той сътворява Света, но също така го разрушава с космическия си танц, когато упадъкът в него придобие необратим ход. В това космическо жертвоприношение Шива унищожава всичко нездраво, за да засили здравото за новия жизнен кръговрат. Вероятно под името Барс е почитан един архетипен арийски бог, пазител на мъдростта и божествения порядък на Света. Самият Георги Раковски възкликва: “...О, ти Сива! Наш старобог! Кога си се изменил и си станал Василица, т.е. празникът на св.Василия? Ти, що се славеше по гори, при студни извори и при Бял Дунав, де се пиеше безсмъртна вода със златни чаши и съсъди!” Българските народни обичаи, свързани с Васильовден, напълно съответствуват на култа към Сива. Децата сурвакат възрастните със сурвачки за здраве и прогонване на злите сили. Ударът с дряново дърво е символичен акт на космическото жертвоприношение, с което Сива обновява Света и го подготвя за новия живот през Новата година. На Сива съответствува също и тракийският бог САБАЗИЙ. Той е преминал в гръко-римския пантеон като бог на виното и веселието – Дионисий (Бакхус). От някои антични източници знаем, че кукерските обичаи имат тракийски произход. Това е само един пример, че вярванията на нашите прадеди – древните българи и траки, имат общи арийски корени.

БАРИН - бог на войната и победата. Името му означава “Победоносец”. Барин също така е предводител на войните, загинали в бой, които живеят в неговия рай на Небето. Алп Барин взема страна в битките на Земята, и дава на своите избранници всевъзможни знаци и поличби, за изхода от битките и ключа към победата.
"...Когато неговите избранници
не разбирали знаците му,
търпели поражение,
но Барин ги спасявал.
В битките участвували
загиналите алпи.
Разделял ги на две войски
- тъмни и светли алпи.
Ако победят тъмните алпи,
това предвещавало:
Избранниците на Барин
ги очаква поражение.
Ако победят светлите алпи,
това предвещавало:
Избранниците на Барин
ще постигнат доблестна победа..."
Действително нашите прадеди винаги са търсили поличбите на Барин във военните си дела, и това е направило впечатление на папа Николай: “...Вие разправяте, че сте били свикнали, когато отивате в сражение, да съблюдавате дни и часове и да извършвате някакви гадания и заклинания...” (35-ти отговор на папа Николай)
С тези си качества Барин съответствува на върховния скандинавски бог Один (Вотан).
"...Приемал той (Барин)
вид на прекрасен сив вълк,
в памет на Тун Бури
- своя загинал брат..."
Както е известно, именно вълкът е свещенното животно на Один, а Бури е неговият дядо. Один също е предводител на загиналите воини, живеещи на Небето в неговия дворец Валхала. През деня те също се сражават помежду си, а през нощта пируват. По своето име Алп Барин отговаря на славянския бог Перун, който също е бог на войната, съответно Перкунас при балтийските народи.

КУБАР - бог-гръмовержец, син на Алп Барин. Той е наследил мълнията на баща си чрез жребий. Отношението Бог на войната-баща и Бог на гръма-син ни отвежда към скандинавския пантеон – същото положение там заемат Один и Тор. От друга страна ведическият бог Кбера носи същото име, но той е Бог на богатствата и мъртвите, и пазител на Севера. В народните вярвания на дунавските българи Алп Кубар съответствува на св. Илия. А неговият празник Илинден съответствува на келтския празник Лугназад.

БАРАН (ОВЕН) - брат на Алп Кубар, който след неуспешния жребий за бащиния меч-мълния избягал надалеч.

ДЖИЛ - бог на вятъра. Той съответствува на ведическия бог Ваю, чието име е близко до нашия глагол “вея” – богът, който вее. Джил другарува с Кубар, но понякога двамата богове се карат, и тогава се разразяват бури.

СОКОЛ - отначало е бил страж на пътя към Севера, към остров Чулман (Туле) в Северния океан, където са живели много алпи. Измамен от коварството на река Дулосу, той разбил крилата си в нейното ждрело.
"...Пожалил Тангра Алп Сокол:
дал му нови крила
и нова служба.
Започнал Соколът да пренася
душите на мъртвите
на високото Небе,
в съда на Всевишния..."

БОГ-ЕЛЕН - неговото българско име не е стигнало до нас, но той съществува в българския пантеон, тъй-като еленът се възпява в много български народни песни. Богът с еленови рога ни е познат от келтската митология – това е Цернун, богът на горите и плодородието. Неговото име съответствува на думата “сърна”, затова на български би трябвало да звучи като СЪРНЕН. Сърнен изпратил вълшебната си сърна, за да отгледа младия Авитохол - царският син, захвърлен в гората. Когато порастнал, Авитохол станал велик Кан и Възродетел на Българското Царство, носейки името на сърната, която го е отгледала (АВИ – “сърна”; ТОХОЛ – “син”). Авитохол се възцарява през първия месец на пролетта, Твирем по Българския календар. По това време на годината в силата си е Бог Сърнен.

БАРАДЖ - добър змей, покровител на Свещената Българска Династия Дуло.
"...Решил Аудан,
че Всевишнияте посочил Барадж
като знак за своята милост
към българите.
Той помолил Барадж
да се засели в планината Урми в Есегел.
И заповядал да извезат на знаме
образа на Барадж..."

АРТИШ - богиня на домашното огнище и покровителка на семейството. Нейното име е близко до това на свещения храст арча, с което зороастрийците поддържат свещените си огньове. Такава богиня е заемала важно място в пантеона на скитите – под името Табити, спомената от Херодот. Той я отъждествява с Хестия – гръцката Богиня на домашното огнище.

САМАР - дъщеря на Алп Барс. Войнствена богиня, обладаваща свръхестествена сила.

БОГИНЯТА-МАЙКА - тя неизменно присъствува в пантеона на индоевропейските народи. Изглежда заедно с Тангра тюрките са я взаимствали от нашите прадеди, под името УМАЙ, или УМА ХАН. С подобно име е наречена Богинята-Майка в етруския пантеон – УНИ. Очевидно тук става дума за древно и свещено понятие за майка. По нашите земи траките са почитали Богинята-Майка под името Бендида – Богинята на земята и плодородието.
Това е "lo-fi" версия на нашия форум. За да видите пълната версия, моля натиснете тук.
Invision Power Board © 2001-2018 Invision Power Services, Inc.