Здравейте ( Вход | Регистрация )

Rating 5
My Picture

Quote
“If person is living out his destiny, he knows everything he needs to know. There is only one thing that makes a dream impossible to achieve: the fear of failure.”
- Paulo Coelho, The Alchemist

Current Playlist


TIESTO wub.gif



entry Aug 11 2009, 18:34
Притворих очи и видях насечено образа на един дебелак, който се кокореше насреща ми и правеше невъзможни за проследяване движения с ръцете. Устата му се мърдаше в чудати форми, но звук не излизаше. Носеше някакво избеляло подобие на костюм, който сигурно принадлежеше на прадядо му, а черните копчетата само чакаха удобен момент да се измъкнат от хватката на изтънелите конци. Намачканата риза, не видяла през живота си ютия, се показваше едва-едва сякаш засрамена от себе си.
На пръв поглед свиреп и страшен, този човек не беше нищо повече от един нещастник. Нещастник, ами, при това от големите. В очите му, на път да изскочат от пулене, се забелязваха нотки на тъга примесени с... глад. Явно шкембето му не беше си взело дневната доза понички и диетична кола. Какво е това заблуждение при хора, че ако ядат каквото им падне, но пият диетична кола, ще отслабнат? Хъх, странна работа е това.
Пляс. Усетих как ченето ми се изви на 180 градуса и устата ми се напълни с кръв.
- Събуди се, спяща красавице!
Слюнките му се разнесаха по цялото ми тяло като малки свирепи комари, готови да ме източат. Най-сетне устните му издадоха членоразделни звуци!
За първи път се замислих къде точно съм. Със сигурност не бях в така любимата за мен бяла стая, лъхаща на канела и маргаритки. Това място беше оставено на снизходителността на времето доста преди аз да се озова тук. Ръждясалите машини, прогнилите стени, пробития покрив, мишките и хлебарките красноречиво подчертаваха това.
Какво не беше наред с мен? И пет минути не можех да се задържа на едно място...
- Къде съм?
Дрезгавият ми глас гальовно се провря из тишината, а ехото припкаше след него.
- Това не е от значение - отговори някой в тъмнината.
Дебелака не сваляше очи от мен и за секунда. Сякаш можех да избягам след като бях завързан. Тиксо, ама от това широкото, ме държеше плътно прилепнал към дървен стол.
- Всичко, което трябва да знаеш, е в главата ти. От теб искаме единствено да отговаряш, а не да задаваш въпроси. Разбра ли? - същият глас продължи, но този път беше по-близо. Той приближаваше.
- Кои сте вие ? - противно на думите му, аз зададох следващия си въпрос. И аз търсех отговори, по дяволите.
Стъпките му оттекваха като удари от барабани в главата ми. Обзе ме едно такова странно чувство, страх ли и аз не знам. Капчици пот избиха по челото ми. Ръцете ми леко изшаваха изпод стегнатото тиксо.
В главата ми се заформи буря от мисли, “Той да не би да имаше предвит... това да не беше свързано с... не, не, нямаше начин да става въпрос за същото...”.
- Къде ми е дрогата? - довърши мисълта ми вместо мен.
Стига бе! Все на мен ли трябва да се случват гадории?!
- Н-н-не знам н-н-нищо за н-н-никаква дрога.
Гласът ми ме предаваше. Трябваше да запазя лицето си необезпокоено, а сърдечния ритъм в нормите. Уви...
И ето, че след миг той стоеше пред мен. Имаше типично руска физиономия - сини и пронизващи очи, русолява коса и малки и злобни устни. Изпод тузарския му, но по мое мнение доста комичен, костюм се разкриваше набитото му тяло. Приличаше на гарван готов да сграбчи плячката си, но по-величествен; на лисица причакваща поредния заек, но по-хитър; на вълк облизващ се лакомо при вида на невинна овца, но по-изискан. Абе казано накратко не ти се искаше да се занимаваш с такъв тип човек.
Ръката му леко дръпна смешния костюм и пистолета му блесна под мизерната светлина на лампата. Той ловко го изкара и го насочи към мен.
- Къде ми е дрогата? - повтари той със същия хладен глас.
Усетих как потта се е превърнала в река, а аз съм на път да се удавя в нея.
- Не знам! Нищо не знам! Нямам си на идея за какво говорите!
Гласа ми,достигнал високите си нотки, непреклонно се бореше да бъде чут. А аз едвам се сдържах да не се разхлипам като малко момиченце.
“Стой спокоен, стой спокоен.”, повтарях си на ум, “Нищо лошо няма да ти се случи”.
Махна предпазителя на пистолета гледайки ме в очите. С периферното си зрение забелязах, че дебелака така и не е отклонил погледа си от мен.
- За последен път ще те попитам. Къде ми е дрогата?
- НЕ ЗНАМ! НЕ ЗНАМ! НЕ ЗНАМ! ...
Виковете се изплъзваха от гърлото ми. Тази ситуация излизаше извън контрол. Сълзи мъждукаха в очите ми. Така стисках стола, че дланите ми щяха да се пречупят.
Не бях готов все още да си замина от този свят. ” Боже, спаси ме! “ бе последната мисъл, която мина през главата ми...
И пистолетът гръмна.


P.S. Вече си имам и официален блог < скиф > Ако някой друг има там, ще се радвам да сподели (:

 
« Next Oldest · Dжydж's Blog · Next Newest »
 
Еnter Me Slightly

Search My Blog