Здравейте ( Вход | Регистрация )

Rating 5
 | Category: Размисли
entry Apr 20 2008, 21:39


Е снощи ми се наложи добре да помисля за нея. В смиъсл не физическата, тя ме подпука днес. Но...През живота си съм понесла много болка, толкова много, че сега като се замисля май ми е станала навик. Преживявала съм вскяакъв тип болки. Днес докато в работата ме свиваше корема, и закуската ми напираше да излезе навън (баничките от плиска май не бяха много читави) се замислих, за болката от предходната вечер. И да си кажа правичката май предпочитам гаденето и болките в корема. От кое боли най-много...Загубата на обичан човек, но не поредното гадже което си тръгва, или ние оставяме...Говоря за истинската загуба, невъзвратимата. Не един или два пъти ми се наложи да мина през нея...Почнаха да не ми остават сълзи да си кажа правичката...Да гледаш тъгата около теб, мрачните лица и да чуваш раздиращи вопли...това наистина е болка...
Другата болка от която най-много боли е най-сладката...Любовта...Мда...черната страна на любовта, макар и да боли дори като е бяла, още си спомням момента в който оставях скъп човек на една огромна и непозната гара...С чело облегнато на стъклото на автобуса и очи пълни със сълзи...А той просто стоеше там...Какво да се прави...Живот...Любов...Болка... но каквото не ни убива ни прави по-силни, или поне така казват...вече ме е страх да се влюбя, наскоро за малко да стане е добре, че пропуснах, пак щеше да боли. Не, че не болеше, но щеше да боли зверски...
А какво за физическата болка...О майко! Не категорично! Прекалено голям таралеж в гащите е...Днес се опитвам да работя корема си знае своето изтормози ми душичката...За малко и със закуската ми да ме срещне, но тя не е толкова важна, минава лека полека е или те праща в списъка от първия тип болка.
Страх ме е, болката разкъсва, наранява сърцето ти, и го кара да плаче с кървави сълзи. Дали е свързана с любовта ? Неизбежно... А със смъртта ? Винаги... А с живота ? Е, че ако не е тази кучка болката кой ще ни прави по-силни ?

 | Category: Размисли
entry Apr 20 2008, 00:41


Името ми едва ли има значение, име като всяко друго в океана разноцветни имена на Българската култура. Какво трябва да се знае за мен...Обикновен човек съм, момиче, да момиче, защото въпреки 24-те си години не се приемам като жена, просто не е дошло времето за това. Една жена е жена, когато има за кого да се грижи, а аз все не мога да нацеля човека. Както и да е отплесвам се...Мисля, че съм земно и нормално същество, макар някои хора да обичат да ме оприличават с гном, но хайде де...и те могат да бъдат сладки! Истината е, че съм адски чуствителен човек, макар и да се опитвам да го прикрия, понякога мога дори да изглеждам студена, но вътре в мен бъка от емоции. Обичам приятелите си и дори да искам не мога да им се сърдя, казвам каквото ми е на езика без да го обмисля в момента, за това понякога наранявам хората на които държа или дори самата себе си. Не мога да живея без музика и книги, храната за душата преди всичко, знам че някъде там ме чака любов, но или аз не съм я открила или тя не е открила мен. Искам да живея сега когато съм жива, а не когато съм изтощена и не ми остава време за нищо. Нали за това е младостта...Искам да оставя нещо след себе си и да даря усмивки...Много усмивки...Искам да бъда като цвете под дъжда попиващо жадно, капките посипали се по мен. Нежен човек съм, макар да се опитвам да го прикривам, защо ли...Прекалено много пъти се парих било то от приятели, било то от любови. Живота си в момента деля с майка си и двете си котки, обичам ги и трите...Обожавам цветята, любимите ми са : момини сълзи, фрезии, люляк и рози. Не обичам алкохола и кафето, но пък имам лошия навик да димя като един малък комин около хората. Е надявам се да бях кратка и да не съм ви досадила! Обичайте и ще бъдете обичани... да бе да...колко обич дадох и още търся кой да ме обича...

 | Category: Книги
entry Apr 18 2008, 14:53


Така след като се напънах два дена четене и най-накрая я прочетох. Първата книга от една предполагам доста увлекателна поредица. Не си падам по кратките разяснения, така де като съм седнала да пиша поне да е качествено и да е обширно. Като начало ще започна с резюмето на книгата, което гордо се мъдри на гърба й.

""Упояваща смес от романтика и ужас." - Джейн Ан Кренц

Никой не познава тъмните копнежи на душата по-добре от най-добре продавания автор на "Ню Йорк Таймс" Лоръл К. Хамилтън. В "Престъпни удоволствия" тя ни представя ловеца на вампири Анита Блейк.

Анита е малка, загадъчна и опасна, но когато най-могъщият вампир в града се обръща към нея за помощ, тя се сблъсква с най-големия си страх - мъж, способен да възпламени в нея глад, сравним със своя собствен...

"Зщо ли се изненадах, че съм жива?..."

"Отдясно на врата си носех същинския белег, истински следи от зъби. Малки, измамни, следи от кучешки зъби. Николаосме беше... заразила. Обзалагам се, сметнала е, че ще ми изкара ангелите от страх. И беше съвършено права. Но аз прекарвах повечето от времето си, като се изправях срещу неща, от които се боя - и като ги побеждавах. Един вампир-повелител на хиляда години беше доста голяма хапка, но ние, момичетата, трябва да си имаме цели.. ""


А сега знаете, че обичам да пиша много и то на дълго и широко. Нека погледнем нещата така, всички сме гледали Бъфи убийцата на вампири, кой се запалил кой не, аз лично не успях. Беше ми прекалено сладникаво и някак си не успя да прикове вниманието ми за дълго. Поредицата книги за Анита Блейк се определят като Бъфи за възрастни, но повярвайте ми определението е абсурдно. Защо? Книгата е доста по увлекателна от сериала за перхидролената убийца на зъбати същества.
В света който Лоръл Хамилтън показва в книгите си всичко е възможно. Хора и вампири подчиняващи се на един закон. Обичате истории за върколаци, зомбита и вампири? Ами грабвайте книгата. Това е един доста увлекателен роман, въпреки, че да си призная на някои места е написан леко повърхностно. Но какво пък, щом може да ме накара да прочета 438 страници за два дни, значи си струва. Впечатляващ е реализмът на героинята Анита Блейк. Няма нито един момент в който да си помисли, че е безсмъртна, корава и тям подобни неща. Дори в нея се крие по нещо женско, като плюшените пингвини например. Но няма един момент в който тя да не си дава реална преценка за ситуацията и шансовете й да остане жива. В първата книга се загатва за връзката между вампир и човек. И не не говоря за любов и див изпепеляващ романс е при положение, че книгите са общо шеснайсет след време и това може да стане. Говоря за така наречената духовна връзка, на едно много по-високо ниво, където вампир е способен да усети силата в човек и да я уважи. Мда говоря за Жан-Клод, но пък ако тръгна да ви разказвам няма да има смисъл да почнете да четете книгата нали?
Аз лично се изкефих на макс, мда знам, че не се изразявам, като човек който може да бъде сравнен с книжен плъх, но все пак се опитвам и да съм човек понякога. Имаше от всичко в достатъчни количества. Нека помислим така:

  • Невероятни жени? - Има
  • Страхотни мъже? - Има
  • Кръв в изобилие? - Има
  • Изправящи косата моменти? - Има
  • Напрежение? - С лопати да го ринеш
  • Загадки? - И това го има
Така с няколко думи да обобщим всичко изброено до тук. Преди няколко дена написах резюме за една книжка за която споменах, че от първата страница знаех какво ще се случи нататък. Тук не беше така именно за това и толкова бързо я прочетох. Винаги оставаше една голяма въпросителна. Единственото което ми беше ясно е, че доброто печели. Така де нашите хора. Но обратите се запазваха до последният момент. Така, че ако искате нещо зловещо и същевременно очарователно това е книгата или по-правилно казано поредицата. До ден, два ще имате мнението ми и за втората книга пък да видим какво ще излезе. И пак казвам, ако сте очаквали кратък пост лъжете се. Когато чета нещо не обичам да му правя кратко резюме обичам да го погледна от всеки ъгъл. И ако все пак сте решили да я прочетете пожелавам ви приятно четене, пък после може да лепнете някой и друг коментар тук за да можем да я обсъдим заедно, като едни послушни наркоманчета за още вампирскии истории.

entry Apr 17 2008, 22:28



Жените или мъжете? Това е вечният въпрос...Война на половете или просто битка за надмощие.
Като жена съм длъжна да отбележа, че нашият пол много често се оплаква от това, че мъжкият пол не ни разбира. Може би е така, а може би не. В интерес на истината ние също не разбираме тях.
Физически те са по-силният пол. Те са голямото дърво, което прикрива крехкото цвете (жената) по време на буря. В миналото са осигурявали прехраната и сигурността ни, но какво е положението днес?
Еманципацията вече е обхванала света, като една голяма треска. Психически ние сме доминиращия пол, все по-често мъжете намират сила именно в нас. Но какво се получава, когато те се опитат да я дадат на нас? Дали го правят по погрешният начин или просто ние не можем да разберем техният подход? Аз залагам на второто.
Подкрепата на мъжете много често е критиката, която пък ние жените приемаме за обида или подигравка. Но когато мъжа до теб с който прекарваш много от времето си започне да те критикува, съвсем не го прави с лошо. Защото любовта е именно това, да се обичате с плюсовете и минусите. Заедно като отбор ги изглаждате или доразвивате. Според зависи какъв е подхода.
За съжаление в 21-ви век вместо взаймна подкрепа всичко се обръща на бойно поле. Като начало да отбележа: ние жените не сме домашни роботи създадени в полза на мъжете. Прането, чистенето, готвенето и тям подобни е справедливо да се разделят по равно, както всичко останало. Може би силният пол очаква прекалено много от крехката и беззащитна жена. Да поддържа къщата чиста, да изкарва пари, да се грижи за децата, а вечер на масата винаги да има ракия и салата.
Именно точно тази отколешна концепция за жената амбицира жените да се борят за самостоятелност. Проблема обаче е, че независимостта им понякога избива на агресия. Умирам си от смях като видя мъж под чехъл! Драги мъже моля ви вземете се в ръце, спрете "ЕМО" музиката, острижете фешън перчемите и бъдете мъже за Бога. Да обичаме да ни глезите, да обичаме и да ни сваляте звезди, но само в умерени количества. По простата причина, че ако ни оставите да правим каквото си искаме ще ни станете скучни...И накрая ще страдате и вие и ние. Когато се улеем просто ни сложете на мястото ни, но не се увличайте. Защото все пак не забравяйте ние сме "Слабият" пол. Когато приятелката ви заплаче вместо да й казвате "Спри да ревеш ма..." просто идете и я прегърнете (първото няма да помогне, най-много да я разплачете повече). Искам да отбележа, че това да прегърнеш приятелката си когато плаче, да й кажеш някоя и друга нежна дума в никакъв случай не ви прави "Емоушъни."
Така стига сме яли господата, все пак имаме отчаяна нужда от тях, както и те от нас. Нека обърнем внимание и на собственото си поведение. Драги дами, когато гаджето ви крещи пред телевизора на поредният футболен мач, вместо да изпадате в истерия, почнете да крещите с него. Мога да ви кажа, че дори понякога, когато сте за различни отбори става забавно. Може дори да си направите някой интересен облог. Искам да отбележа, че мъжът не е домашен любимец и той има нужда да бъде третиран с нежност и разбиране, но не го глезете прекомерно, защото ще се превърне във ваше дете, а не ваше гадже. И после може да вините само и единствено себе си. Скандалите са хубаво нещо, но само когато завършат по подобаващ начин! (Не мисля, че има смисал да обяснявам какъв, всички се досещате). Когато ви боли може да плачете, но нека не става навик. (Е добре знам, както и вие, че сълзите са перфектното средство за манипулация, но все пак някъде дълбоко в мъжете се крие струна, която макар и да не показват, когато заплачем ние, започва да свири доста тъжна песен.)
И сега след като изписах един милион глупости, за щастие прекалено малко хора ще ги изчетат искам да кажа нещо кратко в заключение. Ние не можем без вас мъже, но признайте си го и вие не можете без нас. Ако се научим да работим в екип, да се изслушваме и да говорим спокойно, нещата ще са много по-лесни и томахавката ще се зарови. Както се изпя навремето в една интерпретация на "Вървят ли двама" ще завърша с "Боже какви глупости изпях!" опа...Написах...

 | Category: Музика
entry Apr 17 2008, 18:59


Така да си поговорим отново за тази песен. Казвам отново защото вече писах по темата. Но всъщност я описах като песента която ме кара да се чувствам жива. Сега ще говоря за нея като песен...
Като начало, ако никога не сте я слушали няма смисъл да четете това, а ако наистина сте любопитни има я вече в този блог, както и можете да я намерите в youtube. Но за целта просто трябва да я чуете...Да я усетите и да се оставите да ви погълне.
Какво усещам като я слушам? Най-често го правя със затворени очи. Просто си затварям очите и се оставям песента да ме погълне. Колкото и странно да звучи дори в момента го правя със затворени очи. Не не си измислям, просто до болка съм свикнала с разположението на бутоните по клавиатурата. А когато си затворя очите думите всякаш започват сами да се изливат.
И ето ги първите тактове, нежните, галещи слуха камбанки. Колко успокояващо действа всичко това. Тази песен е като един нежен летен бриз който бавно минава по изнурената ти и влажна от пот кожа. Въпреки самата еротика на текста песента е безумно нежна. Някога усещали ли сте нежната ласка на листчета от роза по лицето си? Ако не сте пуснете си я и затворете очи. В момента имам чувството, че сякаш вятъра се е заровил в косите ми, а около мен се разнасят хиляди листенца от рози. Фен съм на Енрике, това е известен факт, но съм фен на доста по-старото му творчество. От времето преди комерсиализацията да обхване света. Но ако някой ме попита коя е любимата ми песен без да се замисля ще кажа Ring My Bells.
Освен всичко това песента действа ужасно еротично на хората. Е добре поне на мен...И не защото я пее Енрике. Без значение дали сте жена или мъж просто си представете как тази мелодия върви докато сте с половинката си. Опияняваща и потапяща, галеща всичките ви сетива. А сега просто си представете как любимият ви човек просъсква бавно в ухото ви Ring my belsss (наблягам на с-то, на това просъскване.) За какво си говорим?
Ето това винаги ме е изумявало в музиката на Енрике, може да те накара да я почувстваш да я усетиш. А Ring My Bells определено е най-силната му песен. Най-интересното е, че дори хора които всъщност не могат да понасят музиката му просто харесват тази песен. Защо? Велика е...Това е безпорният хит на Енрике и дори никога да не се сдобие с видео е факт, че е най-добрата песен правена от него, дори феновете в официалният му сайт го признават. Така, че ще помоля всички анти Енрике типове, но ценители на музиката да си извадят главите от задниците и просто да чуят песента. И аз не мога да понасям Роби Уилямс и Джеймс Блънт, но те имат определено някои добри песни...И както се казва в любимото ми радио...Enjoy the music!

 | Category: Музика
entry Apr 17 2008, 18:10
Имам кофти навика да прикачам картинки в постовете си, този път ще изненадам всички ви и ще пропусна. Бях позапуснала свободното препускане на мислите из главата ми по страниците на този и без това вече западнал блог, но...И ето на пробудих се. Дали поради наближаващата вълна от феноменални концерти или от това което видях днес в Мюзик Айдъл...Не знам, но отново съм тук хванала химикалката...Извинете захапала клавиатурата.
Истината е, че не знам какво точно ще излезе от този пост. Замислих се върху много неща днес, докато с две приятелки седейки в нас си правехме маратон из музикалните чудеса на...80-те.
Както може би някои от Вас са забелязали съм тотален музикален пумиар. Слушам абсолютно всичко в буквалният смисъл на думата, но има една категория която леко ми убягва...чалгата (добре без бой признавам, че обичам да ходя в 33, но на диско се ходи да се танцува в плейъра си от 300 песни, само 5 да са на китните ни диви и то в по-близък до съвременият поп стил.) Но нека не се отклоняваме темата се казва "Да си поговорим за музика", ами да говорим...
Връщам се назад във времето към песните които се предполага, че са моите първи любими. Музиката влязла в кръвта ми чрез тях, че какво разбира едно хлапе в буквалният смисъл на думата от музика. Ще ви кажа...Сигурно съм била една тапичка, която е минавала без проблем под масата, когато се влюбих до уши в две песни: Europe - The final count down, Scorpions - The wind of change и Bon Jovi - Blaze of Glory (да колкото и смешно да звучи питах майка ми как се казваше песента, която я пее каката с дългата коса на скалата и която толкова много обичам...Но за майтапи с моята детска личност до тук!). Да под звуците на рока...Какъв рок беше само, все още някъде заровени в нас се крият всички онези касетки с албумите на Bon Jovi (да хаотично "дете" съм, можете дори да намерите старите ми тетрадки пазя всичко)...
Следващото което си спомням от моят музикален живот са звуците на Belinda Carlisle - La luna и Jason Donovan - Seald with a kiss, но не трябва да пропускам и всички песни на Sandra нужно ли е да ви казвам каквото и да било за тези песни, обзалагам се, че няма човек който да не ги знае. В първи клас вече имитирах Queen пред огледалото с прахосмукачката (кофти, че не продължих). После се запалих по една песничка Coolio- Gangstas Paradise, открих дори тайните на българската музика в един забутан лагер някъде из Иракли...Да тогава прослушах Дони и Момчил. Каквото и да ми кажете за тях, каквато и музика да прави Дони сега те имат невероятни песни с феноменални текстове, но и това остана назад в миналото нищо, че и до ден днешен прослушвам песните им и се връщам с усмивка назад.
С течение на времето обаче бях пометена от музиката в гимназията, няма как превърнах се във фен на Backstreet Boys... Скрийте си доматите и яйцата обратно, не можете да отречете, че тези момчета имаха някои наистина добри попадения, естествено не пропуснах вечения период на всеки тийнейджър с Metallica (и с голямо удоволствие и нетърпение очаквам 25 юли 2008 година, когато ще ударят жици на стадион Васил Левски, дори в момента в такт с клавиатурата ми се излива Whiskey In The Jar)
После естествено се пристрастих към Енрике Иглесиас и латино ритмите. Не можете да отречете, че като чуете някое страстно латино парче и ви иде да се разтанцувате диво, някак си кара кръвта да гори, като запалено гориво.
И ето на стигаме до периода в който изведнъж музиката в България, започна да преживява най-големият си кошмар, за съжаление и аз като много ботчета с промити мозъци го последвах, но не за дълго за мой късмет. Ех славни ужасяващи хитове бяха "100 мерцедеса", "Ох банана", "Пеперуда"...Абе изобщо приказка в картинки. Сега като се върна назад просто се изумявам, как съм могла да се кефя на такива песни, но за щастие минало. Е добре де признавам и до ден днешен преслушвам някоя и друга песен от старите хитове на Глория, а и много уважавам Лъжа е на Преслава, но преди да ме наплюете я чуйте, това е едно много яко рок парче. Да бе народе кво се пулите Преслава можела да пее рок. Шшш ало! Махни този развален домат да не се караме, още в началото казах, че слушам всичко нали? Дори днес от време на време си имам такива периоди, но с много строго подбрана селекция от културни текстове.
От сладката чалгаджийска утопия, която дори Енрике Иглесиас не успя да заглуши за щастие съвсем случайно ме измъкна една банда, която дори не пееше...Те просто свиреха, свиреха песните на Metallica, но...Свиреха ги на чела. Да точно така говоря за Apocalyptica, което между другото ми напомня за блазнещата идея как ще свирят безплатно на 31-ви май 2008г. на площада в Каварна...Красота а? Ако не сте чули новият им албум Worlds Colide направете го, дори в момента съм си пуснала смазващото парче с вокала на Tree Days Grase - I dont care. Този ми период продължи с HIM, днес пре спокойно мога да добавя и Whithin Temptation, The Rasmus, Nightwish, Three Days Grase, Breaking Benjamin, но съм сигурна, че някой ден ще добавя и още.
Да си дойдем на думата за класическата музика. Така де, не може да сложите един музикален инвалид като мен който да пропусне дори това. С ръка на сърцето си казвам, че имам две огромни слабости Пролет на Вивалди и Carmina Burana на Orff (което ме подсеща, че не съм я слушала отдавна и е време да оправя грешката си). Също така ми харесва какво направи нашето момче Васко Василев с Лауреат.
Споменахме Васко Василев и май е време да си поговорим изцяло на тема българска музика. Е добре признавам си пълен инвалид съм тук. Срамота...Освен "Моя страна, моя България", "Една българска роза" не знам нищо от класиците ни е добре де излъгах "Казано честно всичко ми е на ред", както и "Адаптация" всъщност ги знам. За Дони и Момчил вече, казах също така обожавам и песните на Георги Христов особено песните "Никога в живота" и "Болка"...Тогава на българския пазар се изля поредната вълна простотии...Мда Мишо Тъпанара (опа май беше Шамара...където едното там и другото). Вярвайте ми започнах да презирам българската музика повече от чалгата. Изобщо намразих рапирането, като цяло, но тогава из необятните полета на MiRC се запознах с Кайо (едва ли някога ще го прочете, но пък няма как да не го спомена). Е признавам с 300 зора ме накара да чуя една песен на X-Team, а то пък взе, че ми хареса. Да не говорим, че тези момчета (опа по-скоро мъже, че 1-та тяхна песен като я чух беше преди едно 5-6 години) имат уникални текстове. Всеки един от тях може да събуди някакво чувство, та и тях прослушвам и до ден днешен, но слабост си ми остава "Минус Втори Етаж" никакво понятие защо, просто обичам ритмични парчета. Но не трябва да пропусна да отдам заслужено място и на Ice Cream и парчетата им "Защо ли" и "Борба". Да поне нещо нормално да излезе и да не се говори за гимнастички, трева и тям подобни номера. Опа предполага се, че пиша пост, не поредното бозаво стихотворение...
Говорейки за българска музика стигаме и до прословутят формат Мюзик Айдъл. Днес един млад мъж ми взе акъла...Да точно така с песен на Азис...Бога ми "Обичам те" в изпълнение на Тома се превърна в една от най-любимите ми песни! Металист да представи чалга, всички го чакаха с нетърпение и Бога ми справи се незабравимо!
И сега след като тотално ви писна от мен, а ако трябва да съм честна дори аз самата не бих го изчела до края, какво трябва да заключим? Че музиката е нещо велико и поне според мен трябва да се опита от всеки неин стил и жанр. Но моля ви не потъвайте в блатото чалга. Имаме невероятно надарени гласове, но просто не им даваме шанс. Защо се бутате да слушате Джъстин Тимбърлейк? Потърсете малко българска музика. И като заключение ще спомена някои песни, които пропуснах до момента, но които си заслужава да чуете: Alice Cooper - Poison, Цялата дискография на AC/DC, ABBA, Julio Iglesias, Scorpions, Pinkfloyd, Foreigner, Thalia, Beastie boys сигурно пропускам много, но няма как. Това е тема която мога да пиша и до утре, но вече стана достатъчно дълга...Така, че един финален поздрав от мен за това, че изтърпяхте до край!
Metallica - One

 | Category: Книги
entry Apr 17 2008, 16:43



Трудно ми беше да реша в коя категория да сложа този пост. Размисли или страсти, защото да...Тази книга се превърна в любимата ми книга. За какво се разказва ли? Ще ви покажа официалното ревю на книгата, а после ще добавя скромните си впечатления...

" Животът е за живите,но един ангел хранител никога не е излишен.

Холи и Джери един без друг? Абсурд! Но след седем години безоблачен съпружески живот Джери внезапно умира. Това съсипва Холи. Обаче в навечерието на трийсетия й рожден ден Джери отново се връща при нея. Той е оставил пакет писма със заръки:

“Купи си нощна лампа”,
“Купи си секси дреха”,
“Наслаждавай се на почивката, която съм подготвил за теб”,
“Участвай в състезание по караоке”.
Така любимият човек, който я е познавал най-добре от всички, успява да я научи, че животът продължава. Постепенно Холи преодолява болката и тъгата и открива, че отново може да се смее, пък макар и през сълзи.
Сензационен дебютен роман, който доказва, че истинската любов никога не умира."

Така и сега май идва момента в който да ви отегча със собствените си мисли и съждения по въпроса. Някой ще каже "Ох...поредния 'чиклит'" Но тук аз ще надигна глас...Повярвайте ми не е. Колко пъти сте виждали около вас, а може би на някого от вас се е случвало (искренно се надявам, че не), как смъртта отнема от някой най-любимия човек. Болката бавно превзема, а самотата поглъща. И как може да продължите живота си без този някой? Сами...Стоите занемели до прозореца на вратата с притаената надежда, че той/тя ще се върне, ще ги видите отново, но стаята остава все така празна, също както и сърцето ви...Дните губят смисъла си, а болката не намалява. В тази книга се описва как един мъртъв човек намира начин да спаси любовта на живота си от дупката на скръбта, да я води и напътства. Истинска, силна и неподправена любов. От самото начало на книгата се смеех, а после изведнъж избухвах в плач и обратното. Поглъщах всяка следваща страница отново и отново, а книгата безмилостно приближаваше своя край. Исках да чета още, но не исках да свършва...На края вече плачех като малко дете, а на последната страница вече се усмихвах. И когато я затворих ми стана тъжно, стана ми тъжно, че книгата просто свърши...
Преди да си извадите погрешни заключения искам да уточня, че съм книгоман. Изчела съм толкова много и различни книги, но рядко някоя ме е впечатлявала до такава степен. Истината е, че това е най-невероятната книга попадала в ръцете ми и от този момент нататък се превърна в моя любима. Искрено я препоръчвам на всеки един от вас. Дори и да не ви хареса е ваше право, но за мен ще остане най-доброто което някога съм чела...

P.S. I love you...

 | Category: Размисли
entry Apr 17 2008, 16:37


Винаги съм се чудела, дали все още има от онези приказни герои сред нас. Герои като онези в приказките готови да пожертват собствените си мечти и идеали, за да спасят някой...
До скоро вярвах, че това наистина е реално само в книгите и филмите, докато не "срещнах" един човек за който ще ви разкажа сега.
Запознах се с нея съвсем случайно покрай форума на Supernatural. Името и е Ники, на 17 е и е от Асеновград. Като всеки на нейните години и тя си има страст...Баскетбола. Ще ме попитате защо ви казвам всичко това? Много скоро ще разберете...
Готови ли сте да се разделите с мечтите си? Страстите си? Капитанското място в отбора? И всичко това само за да спасите някой съвършенно непознат... Сигурно преди време бих се изсмяла и бих казала "Такива хора отдавна не съществуват." Но ето, че не е така.
Един ден пред очите си тя вижда как кола лети към 5 годишно дете, без дори изобщо да се замисли го изблъсква от пътя, за сметка на собственото си здраве, защото в крака й се забива дълбоко желязо. Ще ви спестя колко много ходене по мъките следва, лекари, операции и какво ли още не. Когато й казах, че е герой, знаете ли какво ми отвърна? "Не съм, дори не мога да разбера, защо родителите му се отнасят така с мен, за мен е важно, че детето е добре и всеки път когато се усмихне ме кара да се чувствам щастлива. Ако можех пак бих постъпила по същият начин." (Мда простете ревливата ми натура, но в този момент очите ми се насълзиха.) Най-удивителното е, че тя не приема да е направила нещо кой знае какво и дори казва, че всеки на нейното място би постъпил така. Аз честно да ви кажа се съмнявам...Ежедневието ни се напълни с прекалено много егоизъм за дребни неща, камо ли за човешки живот...
Още по-ужасяващо е през какво е преминала тя, изключвам операциите, изключвам и факта, че може би е до тук с баскетбола като спорт, но представяте ли си какво е да сте на нейно място и да чуете как някой казва: "В деня в който стана инцидента бе най-щастливия за мен, получих капитанското място." Ужасих се! Косите ми се изправиха! Направо се втрещих от това колко безсърдечни и злобни същества може да има на тази земя.
Но докато има хора, като Ники надеждата никога няма да угасне. Тя е един прекрасен човек, саможертвен и лъчезарен. Казват, че когато спасиш нечии живот си свързан с него и ако е вярно, то тя ще научи на нещо това дете и някой ден то ще стане като нея, което автоматично прави още един добър човек на този свят.
Не знам може тази история да не ви се е сторила интересна, но честно казано не ми пука. Искам да чета за такива неща, за нещо хубаво случващо се в нашето сиво ежедневие. И това 17 годишно момиче е като лъч светлина в мрака на Българската егоистична реалност.

 | Category: Творчество
entry Apr 17 2008, 16:30


ЧАСТ 1

Трупове и Рози


Снегът проскърцваше под краката й. Мразеше студа, ненавиждаше го, но задачата го изискваше. Приближаваше се все по-близо и по-близо до огромното имение. Бе проучила всичко което й бе необходимо, охрана, камери, всичко. Можеше да проникне в имението дори със затворени очи. Погледна го и потръпна от студ. Светеше един единствен прозорец. Точно този който й трябваше. Сложи малкия сак на земята, втъкна нож и пистолет на колана си, прикрепи специални уреди към ръцете си, който щяха да й позволят безпроблемно и безшумно изкачване. Метна едно въже на рамо и захапа нещо със зъби. Прикрепи същите приспособления като тези на ръцете си и за обувките си и започна бавно да се изкачва. Мускулите й се напрягаха съвсем леко при смяната на всеки крак и ръка, ако направеше една грешка щеше да свърши, като червено петно на белия сняг. Но имаше вяра в играчките си, бяха специални позволяваха й да се движи като паяк по стената. След около десет минутно изкачване най-накрая стигна до осветения прозорец. Надникна вътре, възрастен мъж преглеждаше някакви документи. Тя безшумно се прехвърли на малката тераса, като я отключи с набор от шперцове и влезе в помещението, като преди това предвидливо прекъсна захранването на камерите. Имаше три минути преди стаята да се напълни с охрана. Мъжа стреснато се обърна по посока на студа който бе нахлул и бе накарал пламъците в камината да затреперят. Отвори широко очи, пред него стоеше една наистина красива жена, която вдигна пистолет. Видя дулото на заглушителя пред себе си, понечи да извика, но се чу глухо извистяване. Тя го погледна, главата му бе паднала върху документите, който се обагряха от гъста червена кръв, хвана с ръка това което бе захапала и остави до главата му една единствена черна роза. Задачата бе приключена успешно. Чу стъпките на приближаващата се охрана. Завърза въжето за колоните на малкия балкон и бързо се спусна по него, когато краката й опряха земята го подпали. То пламна като факел изчезвайки завинаги от лицето на земята. С ловкоста на пантера свали уредите от ръцете и краката си и хукна през голямото снежно поле. Метна се на белия снегомобил и се понесе към мястото където бе оставила колата си. Вятъра развяваше косите й, поредната задача приключила успешно. Когато стигнеше до превозното си средство снегомобила щеше да го постигне същата съдба, като въжето. Никога не оставяше следи, единственото което оставяше след себе си бяха трупове и черни рози.

Събуди се рано на другата сутрин. Протегна се доволно като пантера в леглото и се усмихна. Банковата й сметка бе пораснала с 500, 000 $ и сега можеше да си почине ден два. Въпреки, че обичаше работата си. Детството й я бе научило, че хората са жестоки и безмилостни и е без значение дали ще убие някой. След това което се бе случило бе решила да тръгне по този път, бе станала добра. Най-добрата. Вече нямаше връщане назад. Измъкна се от черните сатенени завивки и се затътри към кухнята все още сънена. Взе си кифличка и портоколав сок и пусна телевизора. Посрещна я гласа на репортерката.
- Снощи министърът на отбраната бе намерен мъртъв в имението си високо в планината . От достоверни източници знаем, че убиецът е бил Черната роза, единственото което не се знае кой е поръчителя на убийството.
- Аматьори... – недоволно надигна сока си. – Дори не могат да проумеят, че не съм мъж.
Копелето си го заслужаваше. Секунди преди тя да пръсне мозъка му, той се канеше да подпише заповед за нападение, над малко село навътре в Ирак, най-ужасяващото беше, че там нямаше терористи, бе пълно с деца. Имаше сиропиталище и център за деца нуждаещи се от специални грижи. Погледа й помръкна. Картини от преди година заиграха пред очите й. Трябваше да убие един мафиот, но в играта се бе намесил втори некадърен убиец който бе всял паника. В момента в който тя бе натиснала спусъка, мафиота се бе прикрил зад тялото на дете. До ден днешен не можеше да си прости тази грешка. Все още помнеше личицето на момиченцето през оптиката на снайпера. Сините очички се бяха отворили широко неразбиращо какво става и от устните му бе потекла тънка струя кръв. Нейния куршум бе пронизал стомахчето на детето и се бе впил в сърцето на страхливеца. Но тя бе използвала бойни амуниции, който убиха детето за секунди. Потрепери при този спомен. Тогава се закле никога да няма деца. Никога не бе била с мъж, защото просто се пазеше за някой който ще обича истински, а след случката реши, че не заслужава да се радва на дете, след като бе отнела живота на такова. Звукът от лаптопа я извади от унеса на единственото нещо което можеше да събуди чуства в нея. Разтърси глава и погледна екрана. Нова задача пристигаше, за да бе след по-малко от 24ч. след завършването на предната явно бе сериозно и спешно. Погледна файла. Този път мишените бяха две. А парите бяха повече от луди. 500 бона на глава. Вгледа се внимателно в снимките. Единия си го заслужаваше, но другия, другия прикова погледа й. Това щеше да бъде истинско предизвикателство. Усмихна се леко, чудеше се кога и нейната снимка щеше да се озове в пощата на някой като нея. Ума й започна да щрака като полудял, вече имаше план. Солиден план как с един куршум можеше да отнесе два заека. На лицето й застана студена усмивка. Най-накрая нещо по-трудно.

 

НПВСЧПС
1
2
3
4
5
6
7
8
9
10
11
12
13
14
15
16
17
18
19
20
21
22
23
24
25
26
27
28
29
30
31




0 user(s) viewing
0 guest(s)
0 member(s)
0 anonymous member(s)