Здравейте ( Вход | Регистрация )

Rating 5
My Picture

Quote
“If person is living out his destiny, he knows everything he needs to know. There is only one thing that makes a dream impossible to achieve: the fear of failure.”
- Paulo Coelho, The Alchemist

Current Playlist


TIESTO wub.gif



2 страници V   1 2 >
entry Aug 11 2009, 18:34
Притворих очи и видях насечено образа на един дебелак, който се кокореше насреща ми и правеше невъзможни за проследяване движения с ръцете. Устата му се мърдаше в чудати форми, но звук не излизаше. Носеше някакво избеляло подобие на костюм, който сигурно принадлежеше на прадядо му, а черните копчетата само чакаха удобен момент да се измъкнат от хватката на изтънелите конци. Намачканата риза, не видяла през живота си ютия, се показваше едва-едва сякаш засрамена от себе си.
На пръв поглед свиреп и страшен, този човек не беше нищо повече от един нещастник. Нещастник, ами, при това от големите. В очите му, на път да изскочат от пулене, се забелязваха нотки на тъга примесени с... глад. Явно шкембето му не беше си взело дневната доза понички и диетична кола. Какво е това заблуждение при хора, че ако ядат каквото им падне, но пият диетична кола, ще отслабнат? Хъх, странна работа е това.
Пляс. Усетих как ченето ми се изви на 180 градуса и устата ми се напълни с кръв.
- Събуди се, спяща красавице!
Слюнките му се разнесаха по цялото ми тяло като малки свирепи комари, готови да ме източат. Най-сетне устните му издадоха членоразделни звуци!
За първи път се замислих къде точно съм. Със сигурност не бях в така любимата за мен бяла стая, лъхаща на канела и маргаритки. Това място беше оставено на снизходителността на времето доста преди аз да се озова тук. Ръждясалите машини, прогнилите стени, пробития покрив, мишките и хлебарките красноречиво подчертаваха това.
Какво не беше наред с мен? И пет минути не можех да се задържа на едно място...
- Къде съм?
Дрезгавият ми глас гальовно се провря из тишината, а ехото припкаше след него.
- Това не е от значение - отговори някой в тъмнината.
Дебелака не сваляше очи от мен и за секунда. Сякаш можех да избягам след като бях завързан. Тиксо, ама от това широкото, ме държеше плътно прилепнал към дървен стол.
- Всичко, което трябва да знаеш, е в главата ти. От теб искаме единствено да отговаряш, а не да задаваш въпроси. Разбра ли? - същият глас продължи, но този път беше по-близо. Той приближаваше.
- Кои сте вие ? - противно на думите му, аз зададох следващия си въпрос. И аз търсех отговори, по дяволите.
Стъпките му оттекваха като удари от барабани в главата ми. Обзе ме едно такова странно чувство, страх ли и аз не знам. Капчици пот избиха по челото ми. Ръцете ми леко изшаваха изпод стегнатото тиксо.
В главата ми се заформи буря от мисли, “Той да не би да имаше предвит... това да не беше свързано с... не, не, нямаше начин да става въпрос за същото...”.
- Къде ми е дрогата? - довърши мисълта ми вместо мен.
Стига бе! Все на мен ли трябва да се случват гадории?!
- Н-н-не знам н-н-нищо за н-н-никаква дрога.
Гласът ми ме предаваше. Трябваше да запазя лицето си необезпокоено, а сърдечния ритъм в нормите. Уви...
И ето, че след миг той стоеше пред мен. Имаше типично руска физиономия - сини и пронизващи очи, русолява коса и малки и злобни устни. Изпод тузарския му, но по мое мнение доста комичен, костюм се разкриваше набитото му тяло. Приличаше на гарван готов да сграбчи плячката си, но по-величествен; на лисица причакваща поредния заек, но по-хитър; на вълк облизващ се лакомо при вида на невинна овца, но по-изискан. Абе казано накратко не ти се искаше да се занимаваш с такъв тип човек.
Ръката му леко дръпна смешния костюм и пистолета му блесна под мизерната светлина на лампата. Той ловко го изкара и го насочи към мен.
- Къде ми е дрогата? - повтари той със същия хладен глас.
Усетих как потта се е превърнала в река, а аз съм на път да се удавя в нея.
- Не знам! Нищо не знам! Нямам си на идея за какво говорите!
Гласа ми,достигнал високите си нотки, непреклонно се бореше да бъде чут. А аз едвам се сдържах да не се разхлипам като малко момиченце.
“Стой спокоен, стой спокоен.”, повтарях си на ум, “Нищо лошо няма да ти се случи”.
Махна предпазителя на пистолета гледайки ме в очите. С периферното си зрение забелязах, че дебелака така и не е отклонил погледа си от мен.
- За последен път ще те попитам. Къде ми е дрогата?
- НЕ ЗНАМ! НЕ ЗНАМ! НЕ ЗНАМ! ...
Виковете се изплъзваха от гърлото ми. Тази ситуация излизаше извън контрол. Сълзи мъждукаха в очите ми. Така стисках стола, че дланите ми щяха да се пречупят.
Не бях готов все още да си замина от този свят. ” Боже, спаси ме! “ бе последната мисъл, която мина през главата ми...
И пистолетът гръмна.


P.S. Вече си имам и официален блог < скиф > Ако някой друг има там, ще се радвам да сподели (:

entry Aug 7 2009, 15:54
Няколко разказа плод на ходенето ми в един Workshop. Идеята беше да се представим наш герой и да го поставим в няколко ситуации - в заседнал асансьор, в хотел, на купон и във влак. Единствено заседналия асансьор не съм пресъздала, може би по нататък ще доразвия текста, но засега реших да го оставя така. Аз лично харесвам най-много "Стая № 111 " и "Салса на хаус музика". Но нямаше да е същото, ако не сложа и историята с раздялата, която влияе за развитието в хотела например. А последният разказ ми е от днес, не е кой знае какво, но реших и него да го сложа.


Салса на хаус музика
Нина изправяше един и същ кичур вече за 10 път сигурно. Ноктите и, оцветени в новия и лилав лак със син оттенък, се стрелваха надолу-нагоре успоредно с пресата. Сбърчила чело, тя гледаше образа си в огледалото.
- Господи, от този кичур скоро нищо няма да остане, ако продължаваш така! - заявих и, наистина разтревожена.
- Ох, знам. Ама... нервна съм. Ами ако храната не стигне или пък няма достатъчно места? Или пък никой не дойде, не дай си Боже? - тя чукна дървената маса отдолу и завъртя очи нагоре, отправяйки мислена молитва към Всевишния. - Ти спомена ли за купона на този хубавия Дейвид, с когото се запозна в „Блу”?
- Да, ама не мисля, че ще дойде. Очите му шареха към Изабела. Голяма кифла е, ама той явно по такива си пада. Хах. Ти не се притеснявай. Нали взе пиячка, значи няма да има проблеми. - окуражих я с възможно най-достоверната си усмивка.
Звънеца нададе вой. Нина се завъртя на стола си, посочи с ръце дрехите си и ме погледна умолително.
- Окей, аз ще отворя. Ама да те видя в хола след 2 минути!
Погледнах през шпионката, но видях единствено мазната физиономия на Саша, братовчед ми. Въздъхнах отегчено и му отворих. Грешка. Отворих на всички тях. Строени в редичка след него се точеха като множество мравки още куп хора.
Една мацка реши, че съм нещо като закачалка и ме удостои с честта да и държа коженото яке. Останалите явно решиха, че ще е яко да последват примера и и докато всички се вредят да влязат, аз вече приличах на голямо дрешно чудовище.
Захвърлих дрехите в спалнята и отново се присъидиних към тълпата. Твърде много непознати лица, както се и опасявах. Забелязах Нина да се джаска в някакви странни пози посредата на стаята. Не беше единствена. Тези хора наистина не знаеха как се танцува!
Дани, нашият измислен диджей, пусна супер якия хаус и реших да им покажа две три движения. Стъпка вляво, стъпка напред, навеждане назад, изправяне, подскок, завъртане. Хоп троп, хоп троп. Един мургавелко запристъпва към мен. Протегна ръка. И време беше за танци по двойки! Никога преди не бях играла салса на хаус музика. Беше перфектно. Бързия ритъм усилваше страстта от танца. Къщата скоро щеше да експлоадира. Добре, че Дани смени парчето с една ретро песен. Реших да си взема нещо за пиене и докато се обърна да кажа „чао” на мургавелкото, група момичета го бяха обградили.
Подпрях се на стената с чаша пунш в ръката. Нина ми махна и забелязах, че двамата с Дейвид са се открили. Колко ли щеше да се задържи в нейната компания той?
Някой сложи ръка на очите ми и ме задърпа нанякъде. Изпуснах чашата си. Това сигурно беше Симо. Значи все пак беше успял да дойде.
Когато ръката на мистериозното момче освободи очите ми, разбрах две неща. Първо - намирах се в спалнята. Второ - момчето не беше Симо, а Антонио.
- Сеньорита, тази вечер сте моя!
Алкохолният му дъх ме обля като студен душ.
- Тони, пиян си.
- Си. - отвърна безгрижно той.
Антонио беше полу италианец и винаги смесваше двата езика. Устата му беше като миксер, който разбива думите и оставя само най-добрите. На външен вид всъщност беше доста привлекателен. За пръв път осъзнавах това. Имаше пъстри очи, леко изцъклени в момента. Тръпчинките впити в бузите му придаваха чаровно-детински вид. Но под блузата му се забелязваше мускулестото му тяло.
Понечих да му кажа, че се връщам отатък, когато устните му се впиха в моите, а езикът му си проби път към моя. Усетих вкуса на прясно изпитата водка, ром и още нещо. Ръцете му ме сграбчиха в мечешка прегръдка. Беше толкова хубаво, колкото и грешно. Аз бях със Симеон сега. Нямах правото да си позволявам такива удоволствия.
- Хо-хооо. Ел, не си губиш времето. Антионо значи?
Саша стоеше до леко открехнатата врата, гушнал бутилка бира и се хилеше злорадо.
Отскубнах се от Антонио, събаряйки го на леглото, а той опиянен от голямото количество изпит алкохол или, може би, от целувката се хилеше неистово. Подминах Саша и се отправих към изхода. Не се обърнах дори към Нина, която всячески се опитваше да привлече вниманието ми, сигурно да ми се похвали как се е натискала с Дейвид, който както забелязах сега беше в компанията на едно полу-облечено или полу-разсъблечено момиче, зависеше от гледната точка.
Тряснах вратата след себе си. Още един гаден купон. Мразех купоните!


******



The Break-Up
-Не, ти просто не разбираш! - креснах му в лицето аз.
Може да беше с пет години по-голям от мен, но на моменти се държеше адски детинско. Симеон. Така се казваше той. Гаджето ми, приятеля ми или както искате го наречете. Гръмък смях, рошава коса и големи сини очи бяха част от отличителните му белези. Докачливият му характер ми допадаше, успяваше да прокара усмивка на лицето ми, но в последно време той бе по-раздразнителен от всякога.
-О, аз не разбирам? Ха. Значи не си била на купона в Нина, не си била в мръсните ръце на Антонио, а езикът му не е бил в устата ти?
-Казах ти вече, Тони беше пиян и ми се нахвърли. И точно в този момент Саша отвори вратата и веднага се раздрънка наляво надясно без да вложи в употреба мозъчните си клетки, които не съм сигурна, че притежава...
Симо ме гледаше изпитателно. Кълбета ярост се въртяха в сините му очи. Челюстта му бе схваната, а тялото му бе заела отбранителна поза. Беше нещо като злобен пес, готов да ме разкъса.
-Ааа, значи вече си говорите на „Тони”?
-Непоносим си!
Обърнах му гръб и се насочих към входа на блока. Не мина много и чух кецовете му мачкайки чакъла.
Вече вървях по стълбите. Той ме следваше плътно пременил се в образа на покорно кученце.
Натиснах бутона на асаньора, когато Симо ме хвана за ръката и леко ме завъртя към него. Очите му все така кипящи искаха да ме попарят, но гласът ме умело се опитваше да замаже положението.
-Мило, стига сме се карали. Да приемем, че твоята версия е вярна.
Леко ме целуна по бузата. А после нашепна в ухото ми:
-А сега нека се качим у вас и да продължим някои незавършени неща.
След което леко ме ущипа по дупето.
-Глупак! Ти освен за секс за друго мислиш ли?!
-Знаеш ли, писна ми да се занимавам с твоите лапешки истории. Приятелите ми казаха, че като се хвана с тебе, не само че ще трябва да търпя тъпите фльорци, с които се движиш, ами и ще си остана на сухо. Айде връщай се към барбитата си или към Здрач, или към каквото там разнежена лигла като теб реши.
Бях твърде ядосана, за да се разплача. Тряснах вратата на асансьора и натиснах първото копче, което видях. След като се осъзнах, разбрах че пътувам към последния етаж. Бързо натиснах „Стоп” и бутнах с пръст по-долното копче, водещо към нас. Но се замислих искам ли майка ми да ме види в този вид и да ме затрупа с повече упреци, въпроси и хокания. Немислим вариант. Отново бутона „Стоп”. След това асансьора се запъти към етажа на най-добрата ми приятелка.
Но някъде между нейният и моят нещо се сбърка. Нещо не беше както трябваше. И асансьорът спря.
-Ох, баба Пенка сигурно пак дърпа вратата от партера!


******



Стая № 111
- Заповядайте ключовете. Стая № 111. Приятна вечер.
Гласът на рецепционистката се изгуби в антрето на хотела. Полюлея леко се залюляваше под натиска на вятъра при всяко отваряне на вратата, а звънченето ми действаше като приспивна песен. Слънцето клонеше към своя пореден залез, а на заден план бледата луна напираше да изпъкне.
След 7-часовото пътуване до Сандански се чувствах като използвана кърпичка за еднократна употреба. Нямах търпение да изплакна мръсотията полепнала по тялото ми, а след това да се заровя под чаршафите лъхащи на евтин прах.
Завъртях ключа и пред мен се изви коридорчето водещо към „царския апартамент”, който според брошурата обещаваше най-добрия възможен престой. Странно, но нито се чувствах като принцеса, нито усещах нещо по-специално в атмосферата. Поредния хотел, нищо особенно.
- Отивам да се изкъпя - заявих сухо и се обърнах към брат ми - А ти, Дани, да се ми пипнал багажа!
- Апфф, сякаш имам нужда от твоите джунджурии и парцалки!
Престорено обиден той отвори мини-бара и очите му се разшириха, когато откри шоколадовия рай, намиращ се под носа му.
Пуснах топлата вода. Погледнах в огледалото, но открих само моя бледа и рошава двойничка. Дори в очите си долавях нещо различно.
Потопих се във ваната и дори успях да забравя за момент за Симо, за Нина, за Саша и за всички останали, които размътваха мислите ми.
В последните дни си проверявах телефона пред 5 минути, но единствено, което получих бяха 2 есемеса - единият беше от Нина, притеснявайки се как съм, а другият от Саша гласящ „ Кво стаа, Ел? Как е хавата? Кво прайка Антонио?” . Симо не се беше обаждал и сигурно нямаше да го направи. Като го знам какъв инат беше. Но не можех така лесно да го забравя и да се откажа от него.
Когато излязох от банята намерих бележка на масата. Нашите бяха отишли до ресторанта. Щях да пропусна.
Облякох си пижамата и пуснах телевизора. Новини, сапунка, спорт, политика... загасих го.
Реших да не отлагам повече и легнах. Всяка една клетка в тялото ми извика „yes” със задоволство.
Тъкмо се бях унесла в поредния си сън със Симо, когато чух някакъв шум от хола. Сигурно нашите се бяха върнали.
- Мерси, че ме събудихте! - извиках сънено.
Никакъв отговор. Ослушах се. Накрая реших, че шума е дошъл от съседния апартамент. Въздъхнах леко и се завих през главата.
Тогава чух нечии стъпки да приближават към моята стая. Последва скърцане. Преглътнах. Отворих очи и едва-едва издърпах завивката надолу. Над мен стоеше синя светещя фигура на момиче, чиито сълзи капеха отгоре ми.
- Помогни ми!
Прошепна тихо и се разпръсна като пясък отвят от вятъра.
Входната врата се блъсна и аз се разпищях. Майка ми светна лампата и по лицето и се разля тревога.
- Изглеждаш все едно си видяла призрак - каза тя.
А аз просто кимнах.


******



Копнеж по истината
Вече си мислех, че няма да се добера до свободна седалка, когато в последното купе видях само една стара дама. Косата и бе прибрана в изискан кок, а на ушите и се кипреха златни топчета. Беше се облегнала на седалката и замечтано гледаше през прозореца.
Леко побутнах вратата и си завлякох куфара навътре.
Жената плахо ми се усмихна. Аз на своя страна също и се усмихнах, но вместо да обърна глава в друга посока, както би било учтиво, се загледах в чертите на лицето и.

В главата нахлу образа на баба ми. Аз бях на 10 години. Тя стоеше на болничното легло.
- Ел, вземи това и го носи винаги със себе си.
Тя ми подаде едно сребърно герданче с висулка във формата на малко ангелче.
- Скъпа Ел, не се страхувай да живееш...
Последното нещо, което ми каза. В стаята се разнесе равния тон на едно умиращо сърце. Нейното умиращо сърце.
- Бабо...

- Извинете, добре ли сте?
Жената ме гледаше с кафевите си очи.
- Да, да.
Боже, колко много тя приличаше на баба.
Ръката ми несъзнателно се плъзна към врата ми. Там беше. Герданчето. Винаги щеше да е там. Тази част от уговорката ни бях я спазила. Но всъщност страхувах ли се да живея? Страхувах ли се от всичко непознато и всеки риск, който трябваше да поема? Това ли бе причината да се връщам обратно към миналото, анализирайки го отново и отново, търсейки отговори на едни и същи въпроси? Това ли бе причината отново да отивам в София - място, което познавах по-добре от родния си град - за да намеря нещо ново измежду прашните улици? Но аз трябваше да узная всяка подробност за живота и, за да разбера мотивите и.
Отворих пакетче солети и захрупах колкото да има какво да правя. Не бях гладна. Не бях и жадна. Бях изморена, но не дотолкова, че да заспя. Погледнах през прозореца. Две врабчета се надбягваха с влака. Толкова малки и крехки, изправени срещу големия бучащ звяр. Ето те не се страхуваха да живеят.
- При кого отивате? - чух се да задавам този въпрос.
Жената се обърна. Погледът и се спря на герданчето ми.
- На времето имах същото - каза тя.
Загледана в нищото, тя изпадна в мисли. Бяха минали поне 10 минути преди пак да заговори.
- Дадох го на дъщеря ми. Било на пра-пра-баба ми и се предавало от поколение на поколение. Помня как моята майка ми го връчи, когато се омъжвах. - в очите и сякаш видях сълзи - Скоро и тя ще го даде на нейната дъщеря. Моята внучка.
Лицето и се озари при последните думи. Сигурно тази мисъл я крепеше - мисълта за дъщеря и и внучка и.
- Моето ми го даде баба. - казах повече на себе си отколкото на нея.
Може би тайно исках да съм го получила от майка си. Така щеше да е правилно. Нормално. В реда на кръговрата. Но такива мисли за мен бяха повече от немислими. Нереални.
Тази жена не присъстваше в живота ми откакто брат ми се роди. Явно решила, че сме недостойни за любовта и, тя събрала багажа си и заминала. Дори не си я спомням.
Ето защо отивах за пореден път в София. Имах толкова неизречени въпроси в главата си. Откъде е минала, къде е отишла, с кого е била, къде е сега. Но най-важният от всички въпроси, който десетки нощи ме бе държал будна, беше защо. Трябваше да има причина за внезапното и заминаване. Логична или не. Може би беше заминала, за да ни предпази от нещо, може би извънземни я бяха взели против волята и, или просто беше срещнала друг мъж. Предположения. Безпочвени предположения.
Баща ми отказваше да говори по тази тема под предтекст, че и той не знаел. Дали наистина беше така или просто ме залъгваше, нямаше как да съм сигурна. Затова трябваше да я намеря. Това бе единственият начин да намеря отговори на всички въпроси преплетени в главата ми.
Отхапах още една солета. Жената отново беше загледала през прозореца.


smile.gif

entry Jul 22 2009, 17:08


Ръцете му обхванали ме тягостно,
дъха му леко ме обгръща,
в бездънните му устни губя се отново.

Непокорна, в очакване притихвам.
Устните му заговарят нещо,
но като ехо думите оттекват покрай мен...

Давейки се в бездънните му сини очи,
заравям пръсти в косата му,
безпомощно търсейки пристан.

При всеки опит да избягам аз от него,
придърпва ме отново той.
И сякаш тялото му заговаря с моето...

Потънали в пламъци,
всеки полъх разпалва ни все повече,
а слънцето ще ни довърши.

entry Jul 5 2009, 16:21


Хю Джакмън има толкова много роли освен ролята му в X-Men 1/2/3/4, с която стана толкова известен.
  • Swordfish/ Парола Риба Меч (2001) - Eкшън / Трилър / Криминален + John Travolta,Halle Berry,Don Cheadle,Sam Shepard
  • Kate And Leopold / Кейт и Леополд (2001) - Комедия / Романтичен / Фантастичен + Meg Ryan
  • Van Helsing / Ван Хелзинг (2004) - Екшън / Приключенски / Ужаси + Kate Beckinsale, Richard Roxburgh, David Wenham
  • The Prestige / Престиж (2006) - Драма / Фантастичен / Трилър + Christian Bale, Michael Caine, Scarlett Johansson, Piper Perabo
  • Scoop / Сензация (2006) - Комедия / Фантастичен / Мистерия + Scarlett Johansson, Woody Allen, Ian McShane
  • Australia / Австралия (2008) - Драма / Приключенски + Nicole Kidman
  • Deception / Измама (2008) - Драма / Романтичен / Трилър + Ewan McGregor, Michelle Williams
Останаха още няколко филма, които не съм гледала и не мога да дам мнение за тях:
  • Someone Like You / Някой като теб (2001) - Комедия / Романтичен + Ashley Judd, Greg Kinnear
  • The Fountain / Фонтанът (2006) - Драма / Романтичен / Sci-Fi + Rachel Weisz
Хю е толкова талантлив актьор! Във всеки един филм дава всичко от себе си и резултатът е на лице - успешни филми. Ето защо и листа с филмите му занапред се увеличава и увеличава. happy.gif
Другата година се очертава да го гледаме заедно с Робърт Патинсън в Unbound Captives.


entry May 22 2009, 18:43
Магията на словото

Всеки ден около мен прелитат безброй думи. И горчиви, и сладки, и пиперливи, но най-вече студени. Жестокият жаргон явно е на мода сега. Обида след обида прехвърчат навсякъде. Ръсят се като пороен дъжд.

Но стига толкова. Не желая да слушам повече. Ще изкрещя на целия свят. После ще се вслушам в ехото си. Лавина от думи ще се стовари върху мен, но аз ще устоя на порива и. Ще се усмихна и ще и отвърна с благи слова.

На всяка зверска дума, ще отвръщам с по-добра. Не ще чакам магия да стане. Ще я сътворя сама! Ще поема инициативата и ще изричам най-мелодичните слова. Ще танцувам в ритъм с думите. Лъч щастие ще огрява пътя ми. Хвани ме под ръка и пей с мен. Нека минем под небесната дъга!

Да забравим за момент за всички проблеми и да оставим на страна тъгата. Нека да творим магия!

Излез навън и се наслаждавай на всеки момент. Нека пеем заедно, най-сладкодумните слова!
Магическите думи са навсякъде около нас. Огледай се, ослушай се. Усети вятъра прелетявайки около теб. Втурни се след него. Впусни се в магическо приключение.

Туп-туп. Сърцето ми препуска устремно. Щом зърна твоя образ малки пеперуди прелитат в стомаха ми. Врабчетата запяват тихо. Дръвчетата леко полюшват се правейки ни път. Стъпка по стъпка се приближаваме един към друг. И ето ни – ти срещу мен, аз срещу теб. Ще нашепна аз най-нежните слова. Обичам те с моето малко сърчице. Ще те обгърна в моите рамене, дарявайки те с моята любов. Най-прекрасният момент!

Отдавам ти сърцето си аз без да се замислям. Дръж го в ръцете си, пази го като собствените си очи. Недей го нагрубява, ти. Защото счупиш ли го на мънички парченца, не ще успея да ги събера!

Думите. Могат да ласкаят и гъделичкат душата ти; да опияняват съзнанието ти както чаша шардоне. Но вкусиш ли от горчивината им, не желая да бъда на твое място. В един момент държиш чашата в ръката си, но тя неусетно се изплъзва... хиляди разбити парченца. Така и сърцето ти бива наранено. Думите драскат по повърхността му докато не останат рани, дълбоки и нелечими. Сълзите не могат да отмият горчивината. Единствено времето може да затъпи болката.

Затова,любов, не наранявай сърцето ми!

Обичам Те!

*****


PS: Точно преди малко се връщам от награждаването.. първо място. Хъх още не мога да повярвам..
Всеки, който е печелил нещо, каквото и да е, знае колко хубаво е чувството! Да се почувстваш значим, че си докоснал някой с творчеството си.. незаменимо smile.gif
Реших да го споделя с вас, дано да ви хареса.

2 страници V   1 2 >  
Еnter Me Slightly

Search My Blog