Здравейте ( Вход | Регистрация )

Rating 4
2 страници V   1 2 >
entry Apr 7 2009, 23:03
- Кевин, къде мислиш, че се намираме?
- Оскар, ти да не си нещо като емпат?
- Ъ? ... Ми не знам .
....
- Няма ли да ме попиташ какво е ‘емпат’?
- Трябва ли?
- Боже Господи! Не знам защо изобщо се занимавам!... Емпат е човек, който може да усеща чуждите емоции. Особено пък болка. В твоя случай обаче е малко по-различно: шибаният камък счупи моят шибан крак, ама изглежда като да е фраснал твоята празна шибана кратуна!!
- Кевин, защо ми викаш? Да не си ядосан?
- Аз? Да съм ядосан? Защо пък да съм ядосан? Преди малко самолетът, с който пътувах, се разби, кракът ми е счупен, намирам се по средата на нищото и за компания имам теб. Всичко ми е наред.
- Настина ли? Това е супер, Кевин! Толкова се радвам за теб!... А за момент си помислих, че ми се сърдиш за нещо.
...
- Спокойно, Оскар, никога не бих ти се разсърдил... Не е като да ме питаш за трети път през последния половин час къде сме!... Сега ще ти дам един много, ама много спокоен отговор: Намираме се на същото място, на което бяхме и предния и по-предния път... и знаеш ли защо?... ЗАЩОТО НЕ СЕ ДВИЖИМ! А-а-а-а-аа...! Мамка-му!.... А не се движим, защото не мога да се мръдна без да се сгърча от болка!! И знаеш ли още какво? След десет минути пак ще сме си тук, защото продължаваме да не се движим, така че следващият път вместо да ме питаш отново същото си вземи шибаният въпрос И СИ ГО НАВРИ ОБРАТНО В ЗАДНИКА, ОТКЪДЕТО Е ИЗЛЯЗАЛ!!! А-АА-а-а-аа..! Подяволите!
- Кевииин, ти пак ми викаш...
- Така ли? Странно, не бях забелязал, ама щом казваш, сигурно е така.... КРЕТЕНОИД БЕЗМОЗЪЧЕН ИМАШ КЪСМЕТ ЧЕ КРАКЪТ МИ Е СЧУПЕН И МОГА САМО ДА ВИКАМ!!! ААА-А-а-а-а...!
...
- Хей, къде хукна? Оскар, върни се обратно веднага! АААААА-А-а-а-а...!... ОСКАААР!
...
- По дяволите!... Оскар!... Оскар, всичко е наред – аз само се шегувах. Беше игра... Не ти се сърдя... даже съм горд с теб – ти се справи великолепно! Никога не бях виждал някой да играе толкова добре като теб...... Оскааар... Върни се! Ела да те прегърна и да ти покажа колко много съм горд с теб... Имам бонбони и то оранжеви бонбони, Оскар – точно като портокали, само че по-вкусни...... Оскар, ти обичаш портокали, нали? Довечера обещавам да ти купя портокали... много портокали... цяла портокалова гора, само се върни.... Оскар, ти ще бъдеш Кралят на Портокаловата гора и една красива принцеса ще се омъжи за теб... Като в приказките, които майка ти сигурно ти е чела... Красива принцеса, която ще бъде само твоя, ще ти носи бонбони по цял ден, ще рисува с теб и ще те води на пързалката и заедно ще правите страхотни неща, за които дори не можеш да си представиш... И ще има кууупища бонбони – големи, малки, зелени, оранжеви... Купища! И всичките ще са за теб! Само ела тук........ Оскаар!...... Оскар!...... ОСКАААР! ДЕБИЛ НЕЩАСТЕН ЕЛА ВЕДНАГА ТУК!!! АА-а-а-а..!.......Оскар, не виках на теб, знаеш, че никога не бих викал на теб! Та аз те обичам, малкия! Обичам те повече отколкото е възможно да обичам някого! Ела при Кевин за прегръдка!...... Защо не идваш, Оскар? Знам, че те е страх да си сам в планината, знам, че искаш да дойдеш при мен... Криеш се? Искаш да играем на криеница, така ли, Оскар? Може ли и аз да се включа? Знаеш колко много обичам да си играя с теб!... Радвам се, че нямаш нищо против... Ти започна, така че първи ти трябва да ме търсиш. Никога няма да познаеш къде съм се скрил... Ела и ме намери, Оскар! Ела и ме намери!.... Оскаар, скрил съм се на много потайно място, но тъй като те обичам ще ти подскажа: следвай гласа ми и може и да ме откриеш...... Оскаар... Я гледай ти кой не може да ме намери! Дали това е Оскар?... Може би... а дали да не дадем на Оскар още един малък жокер, а? Какво мислиш?... Много умно от твоя страна – напълно съм съгласен, че добрият Оскар е заслужил малък жокер! Оскар, скрил съм се близо до парашута си – едно от двете големи бели неща, с които паднахме от небето... Мнооого, много близо. Намери ме ако можеш!.... Ела и ме намери, момчето ми, ела и ме намери!... Ела и ме намери!.... ЕЛА И МЕ НАМЕРИ ХОДЕЩА КРАТУНО!!... А-а-ааа..!..... Оскар, вече почна да става тъмно... Знаеш ли какво означава това? Значи, че съвсем скоро ще падне нощта и ако не дойдеш при мен, ще си съвсем сам в мрака!... Чуваш ли, Оскар, ще бъдеш САМ! Всички чудовища и таласъми, които са те дебнали в стаята ти и от които си се страхувал нощем, ще те погнат и ще те изядат! Ще те разкъсат на малки парченца, но ти ще си жив и ще усещаш ужасяваща болка, а таласъмите ще се смеят ли смеят!... Аз искам да те защитя, малкия, но ако не си близо до мен, нищо не мога да направя... Ела при мен и аз ще те предпазя от всички чудовища, няма да дам на нито едно от тях дори да се приближи до теб!... Чуваш ли? Няма да те дам на таласъмите ако дойдеш!..
...
- Оох, слава богу! Време беше! Оскар, радвам се да те видя. Както ти обещах няма да позволя на чудовищата да те хванат, а сега ми помогни да се облегна на дървото и ми подай манерката.... Какво чакаш?... Да, това е камък – могат да бъдат намерени в планината ако си особено внимателен... По-конкретно това е шибаният камък, който в тандем с още по-шибаната скала до него, ми потроши крака при падането... Надявам се спомняш за това... Стига си гледал скапания камък, а ми помогни да се изправя!...Страхотно, сега се наведе да го разгледаш още по-внимателно... Не искам да развалям момента, но единствените интересни неща, които би могъл да намериш на шибания камък, са моята кръв и парченца от моя крак и моя панталон. Ако толкова много ти е интересно, тук по себе си имам много повече от тях... Брей, колко лесно го вдигна – ама ти си бил доста силен! Значи би могъл да ме носиш на гръб. Това е страхотно – значи има някаква полза от теб... След като така и така си вдигнал шибания камък, можеш да го махнеш от очите ми – и без това не ща да го гледам... Не, не! Не ми го носи, а го махни!... Оскар, носиш камъка в грешната посока!... Оскар, спри! Оскар, кажи нещо!... Оскар, моля те – спри и остави камъка!... Господи, Оскар, какво правиш?!... ОСКАР НЕЕ! ООСКА....

...

- Да?
- Три неща. Първо, като се прибера лично ще избия техническия отдел – самолетът аварира четири минути по-рано от планираното и бях на косъм да не успея. Второ, ако до един час не дойде някой да ме прибере, няма да се огранича само с техническия отдел. Трето, никога повече няма да приемам задачи, в които трябва да се правя на олигофрен, ясно? Хмм, добре де - четири... Четвърто, алибито ми трагично загина преди малко, така че ще трябва да измислиш нещо ново. Приятен ден.

entry Apr 1 2009, 20:26
Миличък, да знаеш, че те мразя. Ама хубавичко си те мразя: отдавна не бях изпитвал толкова изчистена и амбициозна емоция. Част от съзнанието ми твърди, че може би след време ще ти бъда благодарен за “почивката”, която ми уреди, но останалите части дружно се смеят на идеята. Не вярвам да съм достатъчно важен, за да си идвал лично до покоите ми, така че ще те разведа с няколко думи из владенията, които така щедро си ми предоставил. Искам да те успокоя предварително: няма да отнеме много време... Но от друга страна това надали би те изненадало.
И все пак: като за начало властвам над три кутии цигари. Или поне три кутии, които поразително много изглеждат като цигарени. Разбира се, тежат подозрително много, но това го разбираш само ако не си наясно що за закони дърпат конците наоколо. Но да допуснем, че си достатъчно мнителен, за да се пресегнеш към някоя от кутиите и да я провериш какво съдържа. Очаква те интересна изненада – в кутията се мъдрят 19 пастела и една-единствена цигара. За да спестя бъдещи недоразумения, ще уточня, пастелите са до един в абсолютно същия нюанс на сивото като стените, пода и тавана. Освен това и трите кутии са от една и съща “партида”. И все пак – хей! – това са си цели 3 цигари! Запалката, която може би си носил, мистериозно е изчезнала някъде и също толкова мистериозно е заменена от кибрит. След известно обмисляне отваряш кутийката, но тъй като вече поне отчасти си запознат с местните нрави и не си чак толкова лековерен, не оставаш твърде изненадан от голямото количество абаносови клечки за зъби. След още малко обмисляне изсипваш клечките в ръката си и откриваш, че три от тях вероятно са част от оригиналното съдържание на кутийката – нищо, че две са изгорели. Горе-долу в този момент почваш да обичаш живота и да изразяваш звучно и цветисто дълбоката си любов. Естествено, аз не съм достатъчно подозрителен, за да съм научил тия неща, затова кротко си властвам над 3+1 представително изглеждащи кутии.
Стаята, в която съм настанен, е изключително просторна: след продължително бродене стигнах до заключението, че сигурно е цели 2 метра широка и почти 3 дълга. За моя собствена сигурност единствената й врата няма дръжка от вътрешната страна, но изглежда като да е непрекъснато заключена. Мебелировката включва масивно дървено бюро с декоративно чекмежде и старателно липсваща дърворезба. Както и не по-малко масивен стол без облегалки за ръцете. И двата мебела са издържани в класическо черно и са качествено завинтени в пода. В далечния край на стаята има малък подиум или доста твърд дюшек – все още се колебая в избора си, но във вторниците и четвъртъците се спирам на първия вариант. Така мога да рецитирам поезия на стола (вторник) и на бюрото (четвъртък). Жалко, че не си падам по поезията. Иначе със сигурност бих се възползвал от възможността.
Осветлението се осигурява от естествената светлина, изливаща се през единствения прозорец, удобно разположен вляво от бюрото. През прозореца се открива невероятна гледка към отстоящата на близо метър, необезпокоявана от излишни детайли, сива мазилка на отсрещната стена. Дръжката е – отново проява на дълбока загриженост за личната ми сигурност – монолитна част от рамката и явно е предвидена да изпълнява ролята на закачалка. Изглежда обаче са поставили рамката наобратно, защото дръжката сочи надолу и нищо не може да се задържи на нея. Сигурен съм, че ако знаеше за това недоглеждане, монтиралият я би страдал дълбоко. Аз, естествено, не бих му казал. Навън жизнерадостно продължава да вали лапавица, така че някак си въздържам любопитството си, но съм почти напълно сигурен, че стъклото е бронирано.
Обстановката се завършва от купчето (вече не чак толкова) бели листи върху бюрото. Предполагам са били добавени, за да убиват евентуалната скука. Не че някой нормален човек би скучал, заобиколен от подобен разкош, но както и двамата добре знаем, е добра идея да се покрият всички възможни ситуации. Ако бях наясно, че в цигарените кутии има пастели, може би щях да открия прелестта на прецизните рисунки в сиво, но както вече отбелязах, не съм достатъчно мнителен.
Мда, такива ти ми работи.
Между другото, смятам да изям останалите пастели, за които не знам, както и неупотребените бели листи. Просто за разнообразие – не знам дали е заради клечките за зъби, или по някоя друга не толкова основателна причина, но откакто съм тук получавам само течна храна.
Много поздрави и дано да се задавиш с някоя по-ръбеста маса.

Твой любящ Син
Почти-Крал Вадим

entry Feb 21 2009, 19:11
На всеки – или поне на всеки, който би си губил времето с тези редове – се е налагало да се занимава със създаването на текстове. Първоначално изискванията не са особено големи: достатъчно е да можеш да напишеш името си с не повече от две правописни грешки и да се досетиш, че е хубаво да използваш мъжки род, когато пишеш за дядо си (в повечето случаи това е добра тактика – за другите дядовци обикновено не се споменава често). Постепено се налага съобразяването с напреднали понятия като съществуването на глаголни времена, мистичното разделение на съществителните на одушевени и не-съвсем-одушевени както и абсолютно алогичното изискване за наличие на смисъл. За всички, които някак си успяват да се преборят с тези трудности, истинският ужас тепърва започва: като хора, проявили поне частични характеристики на интелигентност, от вас се очаква да следвате определена стилистика, да разбирате дълги и завъртяни думички и дори да имате някаква идея докато създавате текстовете си. Разбира се, наличието на идея е следствие от мисловни процеси, а да се очаква от когото и да било да притежава такива би било твърде травмиращо. Така, за да се избегнат съдебните процеси за психически тормоз и безкрайните сесии с психоаналитици, се е стигнало до използването на заместители. Думичката „теза” е един изключително добър пример: „Ани, би ли била така добра да ми обясниш каква теза си се опитала да защитиш в съчинението си?” – звучи познато, нали. Обърнете внимание колко по-неангажиращо и неагресивно е от „Ани, убедена ли си, че си имала някаква идея докато пишеше съчинението си?” Дори простото споменаване на думичката „теза” действа предразполагащо и успокоително, докато „идея” привежда съзнанието в бойна готовност (ВРАЖЕСКИ ЕЛЕМЕНТ ЗАСЕЧЕН!!!).
Когато човекът Ч1 има теза, околните не очакват Ч1 да я е измислил, даже напротив! Предполага се, че Ч1 я е взаимствал от Ч2, който от своя страна заслужава доверие и уважение, защото я е заимствал от Ч3 и т.н., и т.н. Явно се очаква този процес или да продължава безкрайно, или да свършва с някой много страшен ЧМнСтр, чиито твърдения не се подлагат на съмнение. Важното е, че в крайна сметка Ч1 заслужава респект и трябва да заема престижна позиция: адвокат, политик, литературен критик и т.н. Всички знаят, че на Ч1 може да се разчита, защото е здраво стъпил на земята и използва само проверени от времето разбирания, а не е някой развей-прах, склонен да придава значение на новото и различното.
Така пред вас се открива интересен избор:
А) оставяйки тезите и техните близки роднини да управляват света, да се занимавате с мислене и създаване на идеи
Б) да защитите някоя теза в очакване тя да защити вас, вашите роднини и приятели, домашните ви любимци както и комарите, нападащи съседите ви
Изводът? Предполагам можете да го направите и сами.

entry Oct 26 2008, 22:47
Животът е сцена и всички сме актьори.
*APLAUSE* *APPLAUSE* *APPPLAUSE*
*тишина в залата*
Малко са хората, които не са чували този израз, дами и господа, и дълбоко се съмнявам, че дори и част от тях са ни удостоили с присъствието си тази вечер, така че ще си спестя излишните обяснения.
*спорадичен кикот* *тишина*
Но ако все пак има такива, моля, заповядайте на сцената и си признайте пред тези няколко хиляди очарователни зрители, че сте объркали сградата, а аз лично ще ви упътя как да стигнете до цирка.
*още спорадичен кикот* *още тишина*
Срамежливи сте, така ли? Няма значение - аз знам кои сте.
*тишина*
Причината, поради която съм натоварен с това познание, е много проста - аз съм Церемониалмайстор.
*тишина*
По-досетливите от вас, което, надявам се, означава 'Всички вие', вече са разбрали на какво... Преди време по причини, които изобщо не ви засягат, един човек на име Джон Конуей 'създава' 'Играта Живот'. Това е една изключително интересна, макар и силно опростена, симулация на живота. Правилата са елементарни: имате безкрайна двумерна решетка; всяка клетка е или пълна, т.е. жива, или празна, т.е. не съвсем жива; ако една жива клетка има по-малко от 3 съседчета, с които да си играе, то тя умира от самота; ако пък съседчетата станат повече от 3, настъпват социални екцсесии и тя пак умира; така само живите клетки с точно 3 приятелчета оцеляват до следващото поколение; но магическата сила на числото 3 не спира до тук - всяка мъртва клетка може да бъде възкресена, ако има точно 3 живи съседа. Звучи просто, нали?
*тишина*
Само че не е. Вземете една напълно произволна популация от 'живи' клетки и наблюдавайте развитието й. Може поколения наред да изглежда напълно здрава, да се развива и расте, но в рамките на няколко хода да измре напълно. А някоя изключително хилава популация може с течение на времето да набъбне до размери, които просто не бихте могли да обхванете.
*тишина*
Всичко на всичко четири правила - изключително прости, ясни и непротиворечиви. А резултатите - необхватни.
*тишина*
Сега ще поискам от вас нещо, което надали някой някога е очаквал да направите: забравете това, което сте; забравете всичко, което някога сте имали и сте искали; забравете всичката болка, която ви е разкъсвала; забравете цялото щастие, което е осмисляло дните ви; забравете, че сте Участници - превърнете се в Съдии и Наблюдатели!
*тишина*
А сега, за пръв път в живота си, се огледайте и настина вижте света около себе си... Виждате ли Я?... Усещате ли наелетризиращата мощ на Нейното докосване?... Играта на всички игри, единствената, която някога е имала значение - ЖИВОТ!
*тишина*
Да, дами и господа, това е. Тази вечер сте се събрали тук с очакването, че ще ви разкрия най-дълбоките истини на Сътворението, а аз избирам тема толкова тривиална и банална... Нима сте разочаровани?... Нима не сте?... Да, така е - аз поисках от вас да бъдете Наблюдатели, да се откажете от очакванията си, така че да можете да видите какво в действителност ви показвам. И, моля, не проявявайте самоинициатива, а се придържайте към това, което правят всички останали - бъдете добри деца и просто наблюдавайте.
*тишина*
Ако повечето от вас не са сигурни в каква посока съм поел и какво смятам да извадя на показ от мрака на съзнанията ви, то, моля ви, не се безпокойте - вината не е ваша. Но не е и моя. В същност може да се каже, че това е един от онези интересни случаи, в които имаме вина сирак. Тя е малка, объркана и самотна - каквато е и всяка една пълновластна вина, преди да си намери гостоприемник, над който да паразитира - но заедно с това тя не разполага с някой, който да я напътства, и да я поведе по пътеката на личното щастие, така че можем лесно да се отървем от нея. Със същата дразнеща лекота и ефективност, с която голяма част от мечтите ви се отърсват от вас, а дори и по същата причина - вие също си нямате Наставник, не сте наясно какво представлявате и на какво сте способни. Вероятно някои съумяват да попаднат рано или късно на подходяща пътека, но разчитайки само инстинктите си, не успяват да извлекат максималното. Повечето хора, обаче, никога не спират да се лутат, така и не намират своя Гостоприемник, от който да се хранят, на чието присъствие да разчитат. Това са всички онези Нещастници, които непрекъснато развалят, макар и временно, приятната гледка на ежедневието на Успелите.
*тишина*
Не се наемам с тежката задача да се превърна във ваш Наставник, дори и ако някои от вас успеят, след като отново се върнат в ролята си на Участници, да се преборят с гордостта и усещането за величие и поискат да го направя. Моята задача е по-скромна, но не се ограничава само с желанието ми да трансформирам вашите пари в мои пари.
*спорадичен смях* *тишина*
Целта ми е да удоветворя собствената си необходимост. Разберете ме, аз съм един изключително себичен човек, но една от най-силните ми нужди е да споделям с други хора собствените прозрения, така че, оставен без избор, аз се превърнах в пастир по неволя.
*спорадични усмивки* *тишина*
Ескимосите разполагат с над 70 думи за 'сняг'. Ние, както вероятно сте забелязали, имаме само една. Съществуването на тези толкова далечни за нас хора е базирано на реалността, криеща се зад една почти случайна комбинация от звуци. Опитайте се разберете какво означава физическото ви оцеляване да зависи от способността да забелязвате изключително фини нюанси в нещо, което сега най-вероятно възприемате просто като дразнител, с което трябва да се съобразявате през една пета от годината, както и от способността да предупредите хората, от чието съществуване също зависите, за тези дребни разлики.
*тишина*
Сега, може би, 70 думи за нещо толкова просто като снега не изглеждат смешно.
*спорадични усмивки* *тишина*
Моля, задайте си един много прост въпрос: 'Ескимосите разбират ли снега?'
*неразбиращи погледи* *липса на тишина* *тишина*
Смятате ли, че тези хора, които се раждат, живеят, радват се, тъгуват, правят секс и умират в снега наистина осъзнават какво представлява той? Би било логично отговорът да е 'Да, естествено', защото ако не те, то кой? Нали?... 'Ако не те, то кой?' - знаете ли какво стои зад този въпрос?
*мълчание*
Отчаяние.
*тишина*
Ако човек, чието оцеляване зависи и се върти около даден субект, не разполага с разбиране за него, то какъв шанс изобщо имаме да познаваме света, в който живеем, да открием смисъла на съществуването си и поне отчасти да поемем юздите на животите си?
*мълчание*
Можете да бъдете спокойни - шанс имаме. Той е в ръцете и умовете на хората, интересуващи от Очевидното-което-обикновено-никой-не-забелязва, т.е. учените. В конретния случай: в моите ръце. В този ред на мисли, искам да споделя нещо с вас. Можете с пълно спокойствие да ми поверите животите си - давам ви най-доброто основание: нямам нужда от тях, а и не ми пречат. Бъдете спокойни - нищо няма да открадна ... всичко ще ми дадете доброволно.
*смях* *спорадичен смях* *тишина*
Тъй като вероятно се намират хора, които проявяват любопитство, ще дам отговора на въпроса, който не съм задал директно, но имплицитно присъстваше в последните 2 минути: 'Какво представлява снегът?' ... Отговорът, дами и господа, е ... 'Сняг'.
*смях* *смях* *липса на смях*
Намирате го за смешен, но това е, защото забравихте, че не сте Участници. И нищо чудно - имате зад гърба си инерцията на един цял живот...
*тишина*
Снегът не е метафизично понятие, не е физическата инкарнация на божество, което да чуе молитвите ви, нито дори е поставил началото на света. Но за сметка на това може да убива и е доста ефективен, когато се захване да го прави. Така че имаме пълното основание да се страхуваме от него. И го правим - придаваме му емоционална окраска, а той не е нищо повече от третото агрегатно състояние на химичното съединение дихидрогенмоноксид, по-известно в някои среди просто като 'вода'. В същност водата е подложена на същото посегателство - всеки път, когато изпитаме остра нужда от нея или от липсата й (знаете колко забавни могат да бъдат наводненията), за нас тя се превръща я в жизнена необходимост, я в стихия. Но това не изменя физичните и химичните й характеристики, не я кара да изчезва или да се изчервява - през цялото време тя си остава същата, само нашето отношение към нея се променя.
*тишина*
Така от една страна имаме абсолютно неизменните характерстики на материалния свят, а от друга - непрекъснато променящия се човек. Някой би ли се заел сериозно да обори тезата, че промените на едната страна зависят в голяма степен от 'подвижната неизменност' на другата?
*тишина*
Моля, не се срамувайте - всеки рано или късно става за смях.
*спорадични усмивки* *тишина*
В по-ранни времена зависимостта е била пълна, но в един дъждовен априлски следобед (нека някой ме обори) някой от нашите значително по-космати предци е решил да поеме нещата в свои ръце. Осъзнал е, че ако играеш по чужди правила, имаш правото само да губиш и да отстъпваш... до момента, в който просто не е останало накъде. (Може би не го е осъзнал в толкова много думи и идеи, но всички знаем за правилното отношение към харизаните коне.) И ето, чудото се е случило - появил се е Човекът! Преди това е имало само маймуни, каквото ще да казват колегите антрополози.
*спорадични усмивки* *тишина*
Така, дами и господа, най-сетне стигнахме до Правилата. Отне ни известно време, но, уверявам ви, чакането си струваше. Все пак те са всичко, с което реално разполагаме, единственото, на което можем да разчитаме. По тази причина най-основното ни задължение е да се научим как да ги нарушаваме!
*бурен смях* *спорадични аплодисменти* *тишина*
Не заявявам, че е абсолютно задължително - напротив! Най-спокойно можем да живеем без особени сътресения дълги години, следвайки правилата, наложени ни отвън. Погледнете ескимосите - не са ли те еталон за щастие, отдавайки се напълно на властта на природата? Не изпитвате ли неутолимо желание да зарежете всичко, което нарушаването на изначалните правила ви е донесло, за да можете да водите този прост и идиличен живот със 70 думи за сняг, освежаващо ниски температури и продължителна липса на слънце?
*...*
Странно, очаквах по-бурен ентусиазъм.
*смях* *тишина*
Не бързайте да казвате 'Не!' - може би докато приключа с изложението си, ще сте преосмислили позицията си... А сега нека се върна към Правилата: нямам желанието да правя твърде глобални твърдения, така че ще огранича разглежданията си само върху една единствена игра - Играта Живот. Визирам, разбира се, оригинала, а не рестрикцията на господин Конуей.
*спорадични усмивки* *тишина*
Да ви изясня смисъла на Играта не мога - имам дребния недостатък никога да не съм прекъсвал да играя, така че не съм имал възможността да вляза в ролята на истински Наблюдател, не съм попадал на рекламни листовки и никога не съм срещал който и да е от организаторите (поне доколкото знам)... Надявам се, няма да ме съдите твърде строго за тези ми пропуски ... особено за някои от тях.
*бурен смях* *тишина*
Не знам каква е целта на Играта, така че не знам и какво трябва да направите, за да победите, нито какво трябва да направите, за да загубите. За сметка на това съм наясно с достатъчно от Правилата, за да ви дам възможност да постигнете каквото си искате, докато си блъскате главата над философски и религиозни проблеми.
*спорадичен смях* *тишина*
И което е по-важно, смятам тази вечер да споделя част от знанието си с вас.
*тишина*
Смятам да започна с нещо изключително просто, което Участниците и Победителите измежду вас изобщо няма да харесат.
*тишина*
*тишина*
*тишина*
Не знаете нищичко.
*неразбиращи скептични погледи* *подобие на тишина*
Смятате, че сте постигнали нещо - натрупали сте пари, получили сте статус в обществото. Моите поздравления, но само идиотите и хората, които съзнателно са се отказали от този път, не са способни да направят 'толкова много'.
*подобие на тишина*
КРАЙ НА ЧАСТ 1



entry Oct 26 2008, 13:51
Всеки човек непрекъснато "променя" миналото си - ако не го прави, значи е зациклил и е спрял да се развива.
Причината за това странно мнение е следната: събитията са 1/4 фактология и 3/4 интерпретация. Фактологията за всички нормални хора е фиксирана, но в останалите 75% свободата е пълна (визирам липса на външни ограничения). Всяко събитие, от което станем част, всяко препятствие, което преодолеем, както и всяко, което не успеем, ни изменя. Трупаме опит, мъдрост, грешни представи и предразсъдъци, а понякога се оттърваваме от тях, някои от илюзиите ни се сриват, за да се издигнат от руините им други... Накратко, от минута на минута ние се променяме. Понякога разликата е незабележима, а друг път приликата, но "движението" е неизменно - живеем в свят, в който "което не се движи, е мъртво". И тъй като в огромна степен същността ни се определя от разбиранията ни (както и наобратно), то и отношението ни към света ни не остава статично.
Призраците от миналото, скелетите в гардероба са също толкова реални, колкото и неплатената сметка за тока, а понякога и значително повече. Те определят живота ни, защото "аз съм" е директно следствие от "аз бях". Ключовият момент е дали ни харесва начина, по който го правят. Ако сме доволни от това, което имаме, както и от това, което се очертава да получим, не е задлжително да сме "в мир с миналото си" (макар да е препоръчително). Но в случаите, в които сме нещастни, се налага да оправим кашите, които сме забъркали - ето тогава на човек му се иска да бърника из нещата, които вече са се случили. Започва един водопад от "ако бях", "трябваше", "само ако знаех" и т.н. - пълна загуба на време и енергия. Разумната и полезната реакция е да открием в какво сме сгрешили, каква е причината, да преценим колко усилия и болка ще ни струва да се променим и да решим какво и доколко сме готови да жертваме. След това просто да приемем взетото решение, да оставим праха да се слегне и да не се връщаме към "проблематичната" страна на това събитие освен ако се окаже, че "решението" е било счупено или непълно.
Настоящето твърде често е нещо средно между ТВУ и Чистилище. В него се опитваме да разиграем "правилно" сценарии, които сме омазали с други хора, при други обстоятелства; стараем се да разчистим стари сметки; опитваме се да "помогнем" на разни хора да си "получат заслуженото" и т.н. и т.н. Изобщо правим всичко възможно да НЕ избягаме от нещата, които са ни правили нещастни. Отказваме да приемем, че да се греши е не само нормално, а и необходимо и колкото по-рано направим грешките и се поучим от тях, толкова по-добре - с течение на времето делата ни стават все по-грандиозни и по-значими и съответно все по-жестоко боли, когато се провалим. А че бягството също не е решение, е друга тема.
Важно е да не позволим да бъдем погълнати в омагьосания кръг на грешките, които сме допуснали, защото в един момент може да се окаже, че живеем бутафорен живот, в който пред силно ограничена и отегчена публика играем отдавна изтъркани представления. Светът непрекъснато ни предоставя нови възможности, нови преживявания, нови идеи... А често дори и шанса да започнем "на чисто" - от нас зависи дали ще го видим и дали ще имаме смелостта да го последваме в заешката дупка.
Изобщо, да гледаш напред е значително по-добре от това да гледаш назад, но (може би) най-добре е да виждаш "тук и сега".

ЗАБЕЛЕЖКА: Под "минало" разбирам събития достатъчно отдалечени във времето.

2 страници V   1 2 >  

НПВСЧПС
1
2
3
4
5
6
7
8
9
10
11
12
13
14
15
16
17
18
19
20
21
22
23
24
25
26
27
28
29
30
31